— Ако си чула за какво разговаряхме с мастър Дейви през онази снеговита вечер, знаеш къде съм ходил — къде ли не — да търся своята скъпа племенница. Своята скъпа племенница — повтори той. — Тъй като сега тя ми е също тъй скъпа, Марта, както и преди.
Тя закри лицето си, но остана безмълвна.
— Чувал съм я да казва — продължи той, — че още от ранни години си останала без баща и без майка и без да има някой грубоват моряк да се грижи бащински за теб. Разбираш, нали, че ако имаше такъв защитник и приятел, ти щеше да се привържеш към него. И разбираш защо племенницата ми беше като същинска дъщеря.
Тъй като тя трепереше, той взе от земята шала й и я загърна грижливо с него.
— И затова съм уверен, че стига да ме види отново, тя ще отиде с мен и накрай света. Но знам и това, че би отишла накрай света само да не ме срещне. Защото макар да няма основание да се съмнява в любовта ми, не, тя не се съмнява, не се съмнява — повтори той, уверен в истинността на думите си, — срамът е застанал помежду ни и ни разделя.
Във всяка дума на простата му, но внушителна реч се четеше ново доказателство, че е обсъдил този въпрос от всички страни.
— И двамата с мастър Дейви предполагаме — продължи той, — че някой ден тя навярно ще отправи самотните си стъпки към Лондон. Ние всички сме убедени, че ти нямаш никаква вина в сполетялата я злочестина. Казваш ни, че е била мила, любезна и добра с теб. Да я благослови бог, аз си знам, че е такава! И съм знаел, че винаги ще бъде такава към всички! Ти си й признателна и я обичаш. Помогни да я намерим и дано бог те възнагради!
Тя му хвърли бърз поглед за първи път и, изглежда, повярва на думите му.
— Ще имате ли вяра в мен? — запита тя с нисък, учуден глас.
— Напълно! — отвърна мистър Пеготи.
— Искате да й говоря, ако някога я намеря; да я подслоня, ако имам и за себе си покрив; и после, без да й казвам, да я доведа при вас, така ли? — запита забързано тя.
И двамата отговорихме едновременно:
— Да!
Тя вдигна очи и тържествено заяви, че вярно и с жар ще отдаде силите си за тази цел. Че докато съществува и най-малката надежда, няма нито за миг да се отклони от нея, нито пък ще я изостави. И ако не изпълни този благороден свой дълг, нека я обхване по-черно отчаяние, ако това е възможно, от онова, което бе изпитала днес на речния бряг, и нека всяко благоволение — божие и човешко, да й бъде завинаги отказано.
Тя говореше шепнешком, като се обръщаше не към нас, а към нощното небе. Сетне застана безмълвна, загледана в мрачната вода.
Тогава решихме, че е разумно да й разкажем всичко, каквото знаехме, и аз й го обясних най-подробно. Тя слушаше с дълбоко внимание и с лице, което често се изменяше, но в което се четеше една и съща неизменна цел. Понякога очите й се пълнеха със сълзи, които обаче тя възпираше.
Когато свърших, тя ме запита как ще можем да влизаме във връзка, ако възникне случай за това. Под една мътна улична лампа й написах два адреса върху лист от бележника си, който откъснах и й подадох и който тя скри в пазвата си. Запитах я къде живее. След като помълча малко, тя отговори, че не се задържа дълго на едно място. По-добре било да не зная.
Мистър Пеготи ми пошепна нещо, което и на мене беше хрумнало и аз извадих кесията си. Обаче не можах да я убедя да приеме никакви пари, нито пък успях да изтръгна от нея обещание да стори това друг път. Обясних й, че за човек в неговото положение мистър Пеготи не може да се нарече беден. Освен това казах й, че не можем да я оставим да харчи от собствените си средства, докато е заета да търси Емилия. Но тя остана непреклонна. Тук неговото влияние беше също така безсилно, както и моето. Тя му поблагодари, но беше неумолима.
— Може би ще си намеря някаква работа — каза тя. — Ще се опитам.
— Поне приемете известна помощ, докато се заловите с нещо — отвърнах аз.
— Не мога да направя това, което обещах, за пари — настоя тя. — Дори и да гладувам, пак не бих взела нищо. Да ми дадете пари, това значи да ми отнемете доверието си, да ме лишите от целта, към която ме насочихте, да ме лишите от едничкото нещо, което може да ме спаси от реката.
— В името на най-големия съдник — казах аз, — пред когото и вие, и всички ние ще застанем в страшния час, махнете от себе си тази ужасна мисъл. Всеки от нас би могъл да направи нещо добро, ако пожелае.
Тя се тресеше и устните й трепереха, когато отговори с още по-бледно лице:
— Може би ви е било писано да спасите едно клето създание, за да може то да се разкае. Боя се да мисля това — то ми се струва прекалено смело. Ако излезе нещо добро от мен, може би ще захвана да се надявам, тъй като досега делата ми са носили само злини. С това, което ми възлагате, аз получавам доверие за първи път от дълги години насам. Нищо повече не знам и нищо повече не казвам.