Тя отново потисна сълзите, които закапаха от очите й. И като докосна с треперещата си ръка мистър Пеготи, сякаш той беше самото въплъщение на добродетелта, тръгна по пустия път. Изглежда, че дълго време бе лежала болна. Когато стоеше наблизо до мен и имах по-голяма възможност да я наблюдавам, забелязах, че е изпита и изтощена и че хлътналите й очи свидетелствуват за мъки и лишения.
Тъй като пътят ни беше в същата посока, вървяхме известно време след нея, докато отново стигнахме осветените и шумни улици. Имах дълбока вяра в обещанието й и затова намекнах на мистър Пеготи, че би било проява на съмнение от наша страна, ако продължаваме да я следим. Тъй като и той беше на същото мнение и напълно разчиташе на нея, ние я оставихме да върви по пътя си и поехме нашия, който водеше към Хайгит. Извървяхме заедно доста голяма част от пътя и когато се разделихме с пожелание да успеем с това ново начинание, той беше изпълнен със състрадание, което никак не ми беше трудно да си обясня.
Беше вече полунощ, когато стигнах вкъщи. Бях дошъл до портата ни и се бях спрял, заслушан в ударите на часовника на катедралата „Сейнт Пол“, чийто дълбок звук стори ми се, че различавам между биенето на другите часовници, когато с учудване видях вратата на лелината къщичка отворена. Слабата светлина от преддверието светеше през пътя.
Помислих си, че леля е отново обхваната от стария си страх и навярно сега наблюдава въображаем пожар в далечината. Тръгнах да й се обадя и за най-голямо мое удивление видях един човек да стои в малката й градинка.
В ръцете си държеше чаша и бутилка и пиеше. Спрях се изведнъж между гъстия храсталак вън, тъй като луната бе изгряла, макар и замъглена, и тогава познах човека, когото едно време бях сметнал за халюцинация на мистър Дик и когото веднъж бях срещнал с леля на улицата.
Той не само пиеше, но и ядеше, като вършеше това с голяма охота. Правеше впечатление, че наблюдава къщичката с любопитство, сякаш я вижда за първи път. След като се наведе да остави бутилката на земята, той вдигна очи към прозорците и се огледа. Направи това скритом и нетърпеливо, като че ли бързаше да се махне.
За миг светлината в преддверието се затъмни и леля ми се показа. Беше възбудена и сложи някакви пари в ръката му. Познах, че направи това, по звънтенето им.
— За какво ми са само толкова? — запита той.
— Не мога да отделя повече — отвърна леля.
— Тогава няма да си отида — каза той. — Ето! Можеш да си ги вземеш обратно.
— Лоши човече — отвърна леля развълнувана, — как можеш да злоупотребяваш така с мен? Но защо ли питам? Правиш го, защото знаеш колко съм слаба! Какво трябва да сторя, за да се отърва от тези посещения и да те оставя на собствената ти съдба?
— Е, и защо не ме оставиш на собствената ми съдба? — каза той.
— Ти ме питаш за това! — отвърна леля. — Как имаш сърце да говориш така!
Той стоеше намусен и подрънкваше с парите, клатейки глава, докато най-после каза:
— Това ли е всичко, което възнамеряваш да ми дадеш?
— Това е всичко, което мога да ти дам — каза леля. — Ти знаеш, че претърпях загуби и сега съм по-бедна от по-рано. Казвала съм ти го. След като вече си взел парите, защо ми причиняваш болка, като ме караш да те гледам и да виждам на какво си заприличал?
— Вярно, доста съм раздърпан, ако това искаш да кажеш — рече той. — Водя бухалски живот.
— Ти ми отне голяма част от онова, което някога имах — каза леля. — Затвори сърцето ми срещу целия свят в продължение на дълги години. Отнесе се към мен измамнически, неблагодарно и жестоко. Махни се и се покай! Не прибавяй нови рани към многото, които си ми нанесъл!
— Да, всичко туй е чудесно! Е, добре, засега, изглежда, че ще трябва да се задоволя само с толкова.
Пряко волята си, той изглеждаше сконфузен от лелините сълзи на възмущение и се измъкна приведен от градината. Като пристъпих бързо напред, сякаш току-що бях дошъл, влязох тъкмо когато той излизаше от портичката. Когато се разминавахме, и двамата се изгледахме вторачено и недружелюбно.
— Лельо — казах забързано аз, — този човек отново те тревожи! Нека да поговоря с него. Кой е той?
— Дете — отвърна леля, като взе ръката ми, — влез вътре и не ми приказвай в продължение на десет минути.
Седнахме в малката й гостна. Леля се оттегли зад старото зелено параванче, което беше завинтено на облегалото на един стол, и отвреме-навреме бършеше очите си. Сетне дойде и седна до мен.