— Миличка, като не привикваме да бъдем по-грижливи, ние не само губим пари и спокойствие и си хабим понякога нервите, но си навличаме и отговорност, като разваляме всеки, който дойде на служба при нас или пък има някакво вземане-даване с къщата ни. Започвам да се боя, че грешката не трябва да се търси само на едно място и че тези хора все се оказват лоши, защото и ние не сме съвсем както трябва.
— Ах, какво обвинение! — възкликна Дора, като отвори широко очи. — Значи ти казваш, че си ме виждал да крада златни часовници, така ли!
— Скъпа моя — възпротивих се аз, — не приказвай такива безсмислици! Кой е направил и най-малкия намек за златни часовници?
— Ти — отвърна Дора. — Много добре знаеш, че ти го направи. Каза, че не съм жена на място и ме сравни с него.
— С кого? — запитах я аз.
— Със слугата — проплака Дора. — Ах ти, жесток човек, да сравняваш милата си жена с един затворен слуга! Защо не ми каза мнението си, преди да се оженим? Защо не ми призна, безсърдечно същество, че ме мислиш за нещо по-лошо от един затворен слуга? О, какво лошо мнение имаш за мен! О, боже мой!
— Дора, любов моя — отвърнах аз, като кротко се опитвах да отмахна кърпичката, която тя притискаше върху очите си, — това е не само смешно от твоя страна, но и съвсем погрешно. Най-напред то не е вярно.
— Винаги си казвал за него, че е лъжец — простена Дора. — А сега казваш същото и за мен! О, какво ще правя! Какво ще правя!
— Мило ми момиченце — отвърнах аз, — моля те да бъдеш разумна и да чуеш какво съм казал и какво казвам. Скъпа ми Дора, ако не се научим да изпълняваме дълга си към тези, които вземаме на работа, и те никога не ще се научат да изпълняват дълга си спрямо нас. Боя се, че създаваме на тези хора възможност да постъпват зле, както никога не би трябвало да допускаме. Дори и ако сме небрежни в работите си по собствено желание — което не е така, — дори и ако то ни прави удоволствие и ако ни е приятно да го вършим — което също не е така, — убеден съм, че нямаме право да постъпваме по този начин. Ние просто разваляме хората. Длъжни сме да мислим за това. Аз не мога да не го имам предвид, Дора. Тази мисъл не ме напуща и понякога много ме тревожи. Ето, миличка, това е всичко. Ела сега. Не бъди глупавичка!
Дора дълго не ми позволяваше да махна кърпичката. Хълцаше зад нея, като казваше, че ако се тревожа, защо тогава съм се оженил. Защо не съм й казал дори в деня преди сватбата, че съм знаел колко ще се тревожа и че предпочитам да не се женим? Ако не мога да я търпя, защо не я изпратя при лелите й в Пътни или пък при Джулия Милс в Индия? Джулия с радост ще я приеме и никога не ще я оприличава на един слуга затворник. Джулия никога не я е наричала с подобно име. Накъсо казано, Дора беше толкова развълнувана и така много развълнува и мен с това свое състояние, че почувствувах колко е безполезно да продължавам този разговор, макар и да говорех съвсем кротко, и реших да предприема нещо друго.
Но какво трябваше да предприема? Да се заема с развитието й ли? Това звучеше красиво и обещаващо и реших веднага да пристъпя към действие.
В резултат на това свое решение, когато Дора се държеше много детински и аз не исках да разваля настроението й, стараех се въпреки това да се държа сериозно — и разстройвах както нея, така и себе си. Приказвах й за нещата, които ме занимаваха, и й четях Шекспир, с което я изморявах до последна степен. Приучих се да й подхвърлям мимоходом разни полезни сведения или разумни мисли, но тя бягаше от тях като от пистолетни изстрели. Колкото и уж случайно и естествено да се стараех да обработя ума на малката си женица, не можех да не забележа, че тя инстинктивно долавяше намеренията ми и ставаше жертва на какви ли не страхове.
Особено Шекспир тя считаше за ужасен човек. Формирането на ума й напредваше много бавно.
Въвлякох и Тредълс в това начинание, без той да подозира. Когато идваше да ни види, просто го подлагах на обстрелване, за да може Дора да се поучи от втора ръка. Количеството практична мъдрост, с която обсипвах по този начин Тредълс, беше огромно и от най-високо качество. Но не оказваше никакво друго въздействие на Дора, само потискаше духа й и я караше да се бои, че следния път може би ще дойде нейният ред. Видях, че съм се превърнал в учител, капан, примка. Все едно че бях паяк, а Дора — муха, и непрестанно я дебнех от дупката си за нейно най-голямо безпокойство.
И все пак, като хвърлях поглед напред през този междинен стадий, когато вече ще съм „оформил ума й“ дотолкова, че да ме задоволи, постоянствах в същото направление в продължение на месеци. Когато обаче най-после открих, че добрите ми намерения стърчат от мен като бодли на таралеж и въпреки това нищо не съм постигнал, започнах да си мисля, че може би Дориният ум е бил формиран и обработен още преди да съм се заел с него.