Когато поразмислих, това ми се видя толкова вероятно, че изоставих плана си, който на думи беше много по-обещаващ, отколкото на дело. Реших отсега нататък да приемам моята дете-съпруга такава, каквато си беше, и да не се опитвам да я променям. Бях се изморил от усилието да бъда мъдър и благоразумен, и да виждам любимата си потисната и наплашена. Поради това й купих едни хубави обеци и един гердан за Джип и се прибрах вечерта вкъщи с намерение да бъда приятен.
Дора много се зарадва на тези малки подаръци и ме целуна весело, обаче помежду ни бе легнала сянка, макар и лека, и реших, че в никакъв случай не трябва да бъде така. Ако някъде трябва да съществува сянка, в бъдеще ще трябва да я държа само в собствената си душа.
Седнах на дивана до жена си, сложих обеците на ушите й и й изказах опасението си, че напоследък не сме били така мили един спрямо друг както преди и че вината е моя. Чувствувах това най-искрено и действително беше така.
— Истината е, мила ми Дора — казах аз, — че се опитвах да бъда мъдър.
— И да направиш и мен мъдра, така ли? Нали това искаше да постигнеш, Доди? — запита Дора свенливо.
Кимнах утвърдително на мило вдигнатите веждички и целунах разтворените устни.
— Това е съвсем безполезно — каза Дора и поклати глава, докато обеците започнаха да звънтят. — Ти знаеш какво представлявам и как те помолих да ме наричаш в началото. Ако не можеш да направиш това, боя се, че никога не ще успея да ти се понравя. Не си ли мислиш понякога, че би било по-добре, ако…
— Какво, мила моя? — запитах я аз, тъй като тя не направи усилие да продължи.
— Нищо! — каза Дора.
— Нищо? — повторих аз.
Тя обви с ръце шията ми, засмя се, нарече ме с любимото си име — гъска, и скри лицето си на рамото ми между толкова много къдрици, че беше наистина трудно да ги отмахна и да го видя.
— Питаш дали не мисля, че би било по-добре, ако не се бях заел да оформям ума на малката си женица, така ли? — казах аз, като се засмях сам на себе си. — Този ли беше въпросът ти? Да, аз действително мисля така.
— Значи това си се опитвал да правиш? — извика Дора. — Ах ти, ужасно момче!
— Но никога вече няма да го повтарям — казах аз. — Тъй като обичам малката си женица такава, каквато е.
— Наистина ли? — запита Дора, като се приближи по-близо до мен.
— Защо ще искам да променям нещо, което ми е тъй ценно от толкова време насам? Скъпа ми Дора, ти си най-привлекателна, когато показваш истинската си природа. Вече няма да правим разни надути опити, а ще се върнем към стария си живот и ще бъдем щастливи.
— И ще бъдем щастливи! — повтори Дора. — Да! По цял ден! И няма да се сърдиш, ако понякога работите не вървят както трябва, нали?
— Няма, няма — заявих аз. — Ще вършим това, което е по силите ни.
— И вече няма да ме укоряваш, че правим и другите хора лоши, нали? — замоли се Дора. — Това е тъй неприятно!
— Не, не — казах аз.
— По-добре е да бъда глупава, отколкото разтревожена, нали? — каза Дора.
— По-добре е да си естествената Дора, отколкото каквото и да било друго.
— О, Доди, наистина ли си убеден в това?
Тя поклати глава, обърна радостните си светнали очи към мен, целуна ме, изсмя се звънко и побягна да сложи новия гердан на Джип.
Така завърши първият ми опит да променя Дора. Когато го правех, бях нещастен. Не можех да понасям да упражнявам самичък мъдростта си. Не можех да съчетая това с предишната й молба да я считам за дете-съпруга. Реших, че трябва сам да се заема да оправя неуредиците ни, но да върша това незабелязано. Предвиждах обаче, че и с най-големите си усилия ще постигна много малко или пък ще трябва отново да се превърна в паяк, който дебне жертвата си.
И сянката, за която споменах и която не трябваше да стои повече помежду ни, остана да се таи само в моите гърди.
Животът ми се просмукваше от старото тягостно чувство. Промяната в него бе тази, че сега то беше още по-дълбоко. Но си оставаше все така мъгляво както по-рано и ме обхващаше като тъжна музика, прозвучала неясно в нощта. Обичах предано жена си и бях щастлив, но щастието, което някога смътно желаех, не беше щастието, на което се радвах, и винаги имаше нещо, което ми липсваше.
За да изпълня обещанието, което дадох сам на себе си — да разкрия напълно сърцето си в този разказ, отново се взирам в него и изнасям на показ тайните му. Това, което ми липсваше, беше осъществяването на юношеските ми блянове. Бе невъзможно те да се сбъднат някога. Както всички хора, открих това с болка. Но знаех, че за мен щеше да бъде много по-добре, ако жена ми би могла повече да ми помага и ако споделяше мислите, за които нямах другар. А това би могло да се осъществи.