От една страна, долавях, че това, което чувствувам, е общо и неизбежно; от друга ми се струваше, че то засяга само мен и би могло да бъде различно. Люшках се между тези две непримирими заключения, без да имам ясно съзнание за несъвместимостта им едно с друго. Когато си мислех за въздушните юношески мечти, които никога не могат да се сбъднат, аз отправях взор към времето, предшестващо възмъжаването ми, което вече бях надживял. Сетне мислите ми литваха към блажените дни с Агнеса в скъпата стара къща и те се възправяха пред мен като видения, които може би щяха да станат действителност в един друг свят, но никога нямаше да се осъществят тук.
Понякога си мислех: какво би се случило, ако Дора и аз никога не се бяхме срещали? Но тя беше така свързана със съществуванието ми, че тази най-празна от всички мои мисли бързо изчезваше, сякаш литваше на прозрачни крила.
Не преставах да обичам Дора. Това, което описвам, дремеше, събуждаше се едва-едва и отново заспиваше в най-скритите гънки на съзнанието ми. Външно не се проявяваше нито в делата, нито в думите ми. Понасях товара на всичките ни дребни грижи, както и на всичките ни планове. Дора държеше вечер перата ми, като с това и двамата считахме, че всеки изпълнява своя дял. Тя действително ме обичаше и се гордееше с мен. И когато Агнеса й каза в едно от писмата си с каква гордост и интерес старите ми приятели следят растящата ми слава и как сякаш чуват гласа ми, когато четат книгите ми, Дора прочете това с радостни сълзи в светналите си очи и каза, че аз съм нейното скъпо, умно, знаменито момче.
„Първият погрешен порив на необузданото ми сърце.“ По това време тези думи на мисис Стронг постоянно звучаха в ума ми. Често пъти нощем се събуждах с тях и дори си спомням, че в сънищата си ги виждах написани по стените на къщите. Защото сега знаех, че и моето собствено сърце беше необуздано, когато срещнах Дора за първи път, и че ако не беше така, след женитбата ни никога нямаше да изпитам смътното тревожно чувство, което се таеше в гърдите ми.
„Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието в целите и намеренията.“ Много добре си спомнях и тези думи. Бях се опитал да приспособя Дора към себе си, но не успях. Оставаше ми аз да се приспособя към нея, да споделям с нея каквото можех и да се чувствувам щастлив; да нося на плещите си, каквото беше необходимо, и пак да се чувствувам щастлив. Размишлявах и виждах, че по този начин трябваше да обуздавам сърцето си. Това направи втората ми година след женитбата много по-щастлива от първата. И най-хубавото беше, че така Дора сияеше от щастие.
Но през тази година Дориното здраве взе да отслабва. Бях се надявал, че ръце, по-нежни от моите, биха укрепнали характера й и че една бебешка усмивка до гърдите й може би ще превърне моята дете-съпруга в жена. Но това не можа да се осъществи. Духът запърха за миг с криле на прага на мъничкия си затвор и несъзнаващ оковите си, литна нагоре.
— Когато отново захвана да тичам както по-рано, лельо — каза веднъж Дора, — ще науча Джип да се надбягва. Взел е да става много бавен и ленив.
— Подозирам, че работата е по-сериозна от обикновен мързел — каза леля, която кротко работеше нещо край нея. — От възрастта е, мйличка.
— Мислиш ли, че е стар? — запита Дора удивена. — Колко чудно ми изглежда, че Джип може да е стар!
— Всеки от нас е склонен към такива оплаквания, когато минат годинките, мъничката ми — каза весело леля. — Мога да те уверя, че и аз не се чувствувам както по-рано.
— Но, Джип, дори и малкият Джип! — каза Дора, като го загледа със съчувствие. — О, клетичкият!
— Предполагам, че ще живее още дълго, Цветенце — каза леля, като потупа Дора по бузата, когато тя се наведе от дивана да погледне Джип. Той й отвърна, като застана на задните си крака и направи няколко астматични опита да се търкули презглава. — Тази зима трябва да сложим парче фланела в къщичката му, така че, вярвам, отново ще го видим свеж и бодър с идването на пролетните цветя. Милото кученце! — възкликна леля. — Дори и да имаше няколко живота, както котките, и да свършваше с последния, той пак би залаял срещу мен със сетния си дъх!
Дора му помогна да се качи на дивана, където той наистина се опълчи срещу леля с такава ярост, че просто не можеше да стои насочен напред, а лаеше отстрани. Колкото по-дълго го гледаше леля, толкова по-ядосано я укоряваше той. Напоследък тя беше захванала да носи очила и по някаква непонятна причина кучето съзираше в тях лична обида.