Дора го накара да легне, като трябваше дълго да го увещава. Когато той се успокои, тя издърпа дългото му ухо, като го въртеше с пръсти и замислено повтаряше:
— Дори и малкият Джип! Клетичкият!
— Дробовете му работят добре, а и омразата му съвсем не изразява слабост — каза весело леля. — Както изглежда, ще живее още дълги години. Но, Малко цветче, ако искаш куче, с което да се надбягваш, ще ти дам друго, тъй като в това отношение той си е изпял песента.
— Благодаря, лельо — каза тихичко Дора, — но моля те, не ми давай друго куче!
— Не? — каза леля, като свали очилата си.
— Не бих могла да имам друго куче освен Джип — каза Дора. — Ще бъде толкова жестоко спрямо него! Освен това с никое друго куче не бих могла така да се сприятеля, тъй като то няма да ме е познавало преди женитбата ми и няма да е лаело срещу Доди, когато той дойде за първи път у нас. Не, лельо, боя се, че не бих могла да обичам никое друго куче освен Джип.
— Разбира се! — каза леля, като отново погали бузата й. — Имаш пълно право.
— Ти не се обиждаш, нали? — запита я Дора.
— Я виж какво чувствително дете! — извика леля, като се наклони с любов към нея. — Как можа да си помислиш, че ще се обидя!
— Не, не, не мислех така наистина, но съм малко уморена и това ме направи за миг глупава — знаеш, аз винаги съм си малко глупавичка; и приказките около Джип ме направиха още по-глупава. Той ме познава така отдавна, нали, Джип? И не бих понесла да го пренебрегна само защото — защото малко се е поизменил, нали, Джип?
Джип се сгуши по-близо до господарката си и лениво зализа ръката й.
— Ти не си още толкова стар, че да напуснеш господарката си, нали, Джип? — запита го Дора. — Все още ще можем да си правим компания за известно време!
Хубавата ми Дора! Когато следната неделя слезе за обяд, тя много се зарадва, че ще види добрия Тредълс, който неделен ден винаги обядваше у нас, и ние решихме, че тя ще се оправи в най-скоро време. Но все казваха: почакайте още няколко дни и след това още няколко, а тя все не можеше нито да тича, нито да върви. Изглеждаше много хубава и беше много весела, обаче малките крачка, които така пъргаво се въртяха, когато Джип танцуваше, сега бяха неподвижни.
Вече всяка сутрин я свалях долу на ръце и всяка вечер отново я качвах горе. Тя ме прегръщаше около шията и през всичкото време се смееше, като че ли го правех за някакъв облог. Джип лаеше и подскачаше край нас, подтичваше напред и се оглеждаше задъхано, когато стигнеше до площадката, да види дали идваме. Леля, най-грижливата и най-веселата от всички милосърдни сестри, се тътреше зад нас, прилична на същинска маса от шалове и възглавници. Мистър Дик не би отстъпил длъжността си на факлоносец за нищо на света. А Тредълс често стоеше в подножието на стълбата, загледан към нас, докато Дора изпращаше по него поздрави на най-милото момиче в света. Така всички представлявахме весела процесия, а моята дете-съпруга беше най-весела от всички.
Но понякога, когато я вземах на ръце и усещах колко беше олекнала, обхващаше ме мъчително чувство, сякаш приближавах до някаква заледена област, която още не бях зърнал, но чието мразовито дихание ме сковаваше. Избягвах да назова това чувство с някое определено име, както и да го свържа със себе си. Но една вечер, когато ме бе обхванало особено силно, след като леля я беше оставила с думите: „Лека нощ, малко Цветенце“ — седнах самичък край писалището си и горко заплаках. Колко фатално беше това име и как вехнеше малкото цветче на стъблото си!
XLIX ГЛАВА
ВЪВЛЕЧЕН СЪМ В ЕДНА МИСТЕРИЯ
Една сутрин получих по пощата следното писмо, изпратено от Кентърбъри и отправено до съда. Прочетох го с доста голямо учудване.
„Уважаеми господине,
По независещи от мен причини дружеските ни отношения напоследък трябваше да прекъснат за известно време. А между това, когато ми се удаде рядък случай, сред множеството ми служебни задължения, извръщам взор назад към сцените и събитията на миналото, оцветени от краските на паметта, и нашите дружески отношения винаги събуждат в мен и винаги ще събуждат най-приятни, неподдаващи се на описание чувства. Това обстоятелство, уважаеми господине, както и високото положение, до което са ви издигнали вашите дарби, ме възпира да се обърна свойски към другаря на младостта ми и да го нарека просто Копърфийлд! Достатъчно е да отбележа, че името, което ми е чест да спомена, винаги ще бъде пазено като съкровище в нашата семейна архива (думата ми е за архивата, където мисис Микобър пази всичко, имащо някаква връзка с бившите ни наематели) и навеки ще бъде обкръжено от чувство на любов и уважение.