— Не, Копърфийлд! Нито дума… докато… не се премахне злото… причинено на мис Уикфийлд… от безподобния мерзавец… Хийп (убеден съм, че в това свое състояние мистър Микобър не би могъл да изрече и три последователни думи, ако ненавистното за него име не му придаваше удивителна енергия). Това е неприкосновена тайна… за всички… без изключение… Моля всички присъствуващи… включително леля ви… и този крайно великодушен джентълмен… да дойдат точно след една седмица… в онази гостилница в Кентърбъри… където, Копърфийлд, пяхме веднъж заедно… онази шотландска песен за възхвала на приятелството… и където ще разоблича нетърпимия злодей… Хийп! Не ще кажа ни дума повече… нито мога да слушам… каквото и да било… Не съм в състояние да понасям… чието и да било общество… докато се намирам по стъпките на проклетия… предател… Хийп!
Като изрече за последен път магичната дума, от която черпеше сили, Микобър се втурна навън и си отиде, оставяйки ни в състояние на възбуда, надежда и удивление, и не по-малко развълнувани от него. Но дори и в такъв момент страстта му за писане на писма беше толкова силна, че не можеше да я овладее. Още не бяхме дошли на себе си, когато получих следното послание, изпратено от съседната странноприемница, където се беше отбил, за да го напише:
„Във висша степен тайно и доверително.
Уважаеми господине,
Позволете ми да изпратя чрез вас извиненията си на вашата превъзходна леля за възбудата, в която си позволих да изпадна. Това изригване на тлеещ вулкан, дълго подтискан, беше резултат от вътрешна борба, която е по-лесно човек да си представи, отколкото да опише.
Вярвам, успях да ви поясня, че ще ви очаквам точно след една седмица, рано сутринта, в онази гостилница в Кентърбъри, където мисис Микобър и аз веднъж имахме честта да слеем гласовете си с вашия в добре познатата песен на безсмъртния поет, живял отвъд река Туид.
Когато изпълня дълга си и след като се поправи нанесеното зло, което едничко ще ми позволи отново да погледна своя ближен в очите, ще изчезна завинаги. Тогава ще искам само едно: да бъда положен в онова място на вечен покой, където
«Суровите селски праотци спят непробудно в тесните гробове» и където ще пожелая да се вижда скромният надпис:
L ГЛАВА
МЕЧТАТА НА МИСТЪР ПЕГОТИ СЕ СБЪДВА
Бяха изминали няколко месеца след срещата ни на речния бряг с Марта. Не я бях видял нито веднъж след това, но тя се беше обаждала няколко пъти на мистър Пеготи. Нищо не бе излязло от ревностната й намеса, нито пък можах да заключа от това, което ми беше казал, че са се добрали до някакви улики за участта на Емилия. Признавам, бях започнал да се отчайвам, че ще я намерят, и убеждението, че е мъртва, засядаше в мен все по-дълбоко.
Неговата увереност оставаше непоклатима. Доколкото знам — а вярвам, че познавах честното му сърце, — той нито за миг не се отклоняваше от дълбокото убеждение, че ще я намери. Търпението му никога не отслабваше. И макар да потрепвах при мисълта какъв удар би бил за него, ако някой ден неговата увереност рухнеше, тя се беше така здраво вгнездила в честната му душа, в нея имаше нещо толкова свято и трогателно, че уважението, което изпитвах към този човек, растеше всекидневно.
Той не беше от онези хора, които само вярват, без да вършат нищо. През целия си живот се бе проявявал като човек на енергичното действие и знаеше, че във всичко, за което искаше помощ, трябваше да изпълни собствения си дял и самичък да си помогне. Знам, че е имало случаи, когато е тръгвал нощем за Ярмут, обладан от предчувствието, че нещо може да е попречило да сложат свещта на прозореца на старата ладия. Знам, че когато е прочитал нещо във вестника, което би могло да има някаква връзка с нея, е вземал бастуна си и се е отправял на път, като е извървявал шестдесет или осемдесет мили. След като чу разказа, който мис Дартъл ми бе помогнала да науча, той отиде и се върна от Неапол по море. Всичките му пътувания бяха скромни, тъй като ревностно пестеше парите си за Емилия. И през цялото това дълго търсене не го чух нито веднъж да роптае; нито веднъж не чух да се оплаква, че е изморен или обезсърчен.
Дора го бе срещала на няколко пъти след женитбата ни и много го бе обикнала. И сега го виждам пред себе си, застанал край дивана й, с грубата си шапка в ръка. Виждам и сините очи на моята дете-съпруга, вдигнати в свенливо удивление към лицето му. Понякога надвечер, по здрач, когато идваше да поговори с мен, го завеждах да изпуши лулата си в градината, където двамата бавно се разхождахме напред-назад. И тогава в паметта ми най-ясно изплуваше образът на напуснатия му дом и уютната атмосфера, с която той облъхваше детската ми душа, когато надвечер огънят гореше и вятърът стенеше навън.