Една вечер, по този час, той ми каза, че видял предишния ден Марта да се навърта край жилището му, когато излизал, и тя настояла в никакъв случай да не напуща Лондон, преди отново да му се е обадила.
— Каза ли ви защо? — запитах го аз.
— Попитах я, мастър Дейви — отвърна той, като прокара замислено ръка по лицето си, — но тя никога не казва повече от няколко думи и само изтръгна обещанието ми, след което си отиде.
— А каза ли ви кога можете да очаквате да я видите пак?
— Не, мастър Дейви — отвърна той. — И това я запитах, но тя каза, че не е в състояние да ми отговори.
Тъй като отдавна си бях поставил за правило да не го окуражавам с несигурни надежди, не намерих за нужно да разкрия мислите си, само изказах предположението, че тя скоро пак ще го потърси. Очакванията, които думите събудиха в душата ми, предпочетох да запазя за себе си, пък и те съвсем не бяха сигурни.
Около две седмици след това се разхождах една вечер самичък в градината. Спомням си много добре тази вечер. Беше валяло през целия ден и въздухът бе пропит с влага. Листата по дърветата натежаваха от капките, но дъждът бе спрял, макар и небето да беше все още мрачно, а обнадеждените птички чуруликаха весело. Докато се разхождах напред-назад и здрачът се сгъстяваше наоколо ми, малките им гласчета взеха да стихват. Възцари се особената тишина, която се чувствува през такива вечери на полето, когато дори листата не помръдват и се чуват само капките, които от време на време се отронват от тях. В градината, където се разхождах, имаше един навес от летви, обрасъл с бръшлян, през който можех да виждам пътя край портата ни. Бях обърнал поглед нататък, обхванат от мисли, когато забелязах една женска фигура, наметната със скромна дреха и с очи към градината, да ми прави знаци да се приближа към нея.
— Марта! — възкликнах аз, като отидох натам.
— Можете ли да дойдете с мен? — запита ме тя с тревожен шепот. — Отидох при него, обаче го нямаше вкъщи. Оставих му бележка къде да ме намери и със собствената си ръка я сложих на масата му. Казаха ми, че няма да се забави много! Имам новини за него. Можете ли веднага да дойдете?
Вместо отговор незабавно я последвах. Тя направи бързо движение с ръка, сякаш ме умоляваше да имам търпение и да мълча, и тръгна по посока към Лондон, откъдето, както свидетелствуваше дрехата й, бе дошла пешком.
Попитах я дали отиваме там и като ми отговори утвърдително със същото бързо движение както преди малко, спрях един празен екипаж, който минаваше край нас, и влязохме в него. Когато я запитах къде трябва да ни заведе, тя отвърна:
— Някъде край Гоулдън Скуеър! Само че бързо!
Сетне се сви в ъгъла, покри лицето си с разтрепераната си ръка, а с другата направи предишното движение, сякаш не можеше да понася ничий глас.
Бях много развълнуван. В душата ми се бореха проблясъци на надежда и страх и я погледнах, да ми даде някакво обяснение. Но като видях колко упорито беше желанието й да бъде оставена на мира и като чувствувах, че в този момент и аз искам същото за себе си, не се опитах да наруша мълчанието. Екипажът продължи да ни носи, без да продумаме ни думица. Понякога тя поглеждаше през прозорчето, като че ли й се струваше, че се движим бавно, макар всъщност кочияшът да караше доста бързо. Вън от това обаче тя си остана такава, каквато беше в началото.
Слязохме на площада, който беше споменала. Казах на кочияша да ни чака, в случай че ще ни потрябва по-късно. Тя сложи ръката си върху моята и забързано ме поведе по една от мрачните улички, каквито имаше няколко наоколо и чиито къщи едно време са били хубави жилища за цели семейства, обаче от дълги години вече се бяха изродили в квартири за отделни наематели. Влязохме в отворената врата на една от тях и след като освободи ръката ми, тя ми кимна да я последвам по общата стълба, която приличаше на някакъв страничен канал на уличката.
Къщата гъмжеше от наематели. Докато се качвахме нагоре, вратите на отделните стаи се отваряха и оттам се показваха разни глави. Също така трябваше да се разминем с доста много хора, които слизаха надолу. Като погледнах нагоре отвън, преди да бяхме влезли, забелязах по прозорците жени и деца, зяпнали към нас иззад саксиите с цветя. Изглеждаше, че бяхме събудили любопитството им, тъй като главно те бяха наблюдателите, които надзъртаха от вратите си. Широката, с дървена облицовка стълба имаше масивни перила от тъмно дърво, а над вратите се виждаха корнизи, украсени с резба на плодове и цветя. Край прозорците имаше широки пейки. Но всички тези белези на минало величие бяха много прогнили и мръсни. Времето, гнилотата и влагата бяха разхлабили пода, който на много места беше разкъртен и дори опасен за стъпване. Забелязах, че бяха правени опити да се влее нова кръв в тази разкапваща се структура: скъпият стар паркет бе закърпен тук-там с обикновени дъски, но това приличаше на бръкосъчетание между обеднял стар благородник с долна просякиня и всеки един член на тази зле подбрана двойка се свиваше настрани от другия. Няколко от задните прозорци на стълбището бяха затъмнени или обковани с дъски, а по останалите едва можеха да се видят стъкла. През ронещите се рамки, от които, изглежда, лошият въздух непрестанно влизаше и никога не излизаше, забелязах други прозорци без стъкла, в други подобни къщи, и като погледнах надолу към жалкия двор, където се изхвърляше боклукът на цялата къща, главата ми се замайваше.