По-самотен от Робинзон Крузо, чиято самота никой не бе наблюдавал, аз влязох в канцеларията и подканен от дежурния чиновник, минах зад тезгяха и седнах върху кантара, на който мереха багажа. И тук, докато седях и гледах пакетите, денковете и книгите и вдъхвах миризмата на конюшня (която винаги оттогава свързвам с това утро), цяла процесия от най-страшни мисли започна да минава през съзнанието ми. Ако никой не дойде да ме вземе, колко дълго ще се съгласят да ме държат тук? Дали ще ме оставят, докато ми стигнат седемте шилинга? Дали нощем ще спя в килера при другия багаж и дали сутрин ще се мия на помпата на двора, или пък ще трябва всяка нощ да напущам хана и да се връщам сутрин, когато отварят канцеларията, за да седя и чакам, докато някой дойде и ме поиска? Ами ако мистър Мърдстоун бе наредил всичко това само да се отърве от мене? Какво ще правя в такъв случай? Ако ме оставят да стоя тук, докато изразходвам седемте си шилинга, не бих могъл да очаквам да ме държат и когато започна да гладувам. Очевидно това ще е неудобно и неприятно за клиентите, а освен туй Синият еди-какво си ще трябва да рискува да се натовари с погребалните ми разноски. А ако веднага тръгна и се помъча да се върна вкъщи, как ще мога да намеря пътя, как ще стигна толкова далеч, а дори и да се върна, дали ще ме погледне някой друг освен Пеготи? А ако намеря съответните власти и се предложа за войник или моряк, толкова съм малък, че навярно няма да ме приемат. От стотици подобни мисли пламтях и ми прилошаваше от смайване и боязън. Бях в разгара на треската си, когато един човек влезе и пришепна нещо на чиновника, а последният ме изтика от кантара и ме бутна към него, сякаш бях претеглен, купен, предаден и заплатен.
Докато излизах от канцеларията, хванал за ръка новия си познайник, аз го погледнах крадешком.
Той беше слаб, посърнал млад човек, с хлътнали бузи и брада, черна почти като тази на мистър Мърдстоун. Но тук приликата свършваше, тъй като бакенбардите му бяха избръснати и косата му вместо да е лъскава, беше твърда и суха. Беше облечен с износени черни дрехи, окъсели на ръцете и краката, а бялата му кърпа около врата не беше прекалено чиста. Не предполагах, пък и сега не предполагам, че тази кърпа беше едничката долна дреха, която носеше, но бе едничката, която се показваше и за чието съществуване се загатваше.
— Ти ли си новото момче? — запита той.
— Да, господине — отвърнах.
Не знаех, но предполагах, че е така.
— Аз съм един от учителите в Салем Хаус — каза той.
Поклоних му се и изпитах голямо страхопочитание. Толкова ме беше срам да спомена на един учен и преподавател в Салем Хаус за нещо тъй обикновено като сандъка ми, че бяхме изминали известно разстояние, преди да събера достатъчно смелост да му заговоря за него. Върнахме се, когато му намекнах свенливо, че по-нататък сандъкът може да ми се окаже полезен. Той каза на чиновника, че преносвачът има нареждания да дойде и го вземе по обед.
— Моля ви се, господине, можете ли да ми кажете дали е далече? — запитах аз, когато бяхме изминали горе-долу същото разстояние като по-рано.
— Близо до Блекхийт — каза той.
— А то далеч ли е? — запитах смирено аз.
— Доста — отвърна той. — Ще пътуваме с пощенската кола. Намира се на около шест мили.
Бях толкова изморен и изтощен, че мисълта да вървя още шест мили ми дойде твърде много. Осмелих се да му кажа, че не съм хапнал нищо цялата вечер и че ако ми позволи да си купя нещо за ядене, ще му бъда много задължен. Това, изглежда, го зачуди — и сега го виждам как се спря и ме изгледа — и след като поразмисли малко, каза, че иска да посети една стара жена, която живее недалеч оттук, и че най-добре ще е да си купя малко хляб или нещо друго за ядене и да закуся при нея, където ще намерим и мляко. Погледнахме във витрината на една пекарница и след като направих цяла серия предложения да купя всичко, което можеше да ми причини стомашна болка, и той ги отхвърли едно подир друго, най-после избрахме една хубава малка франзела чер хляб, който ми струваше три пенса. Сетне отидохме в една бакалница, откъдето купихме едно яйце и една филия бекон на ивици. Остана ми нещо от втория шилинг, така че Лондон ми се стори твърде евтино място. Натоварени с тези провизии, ние продължихме да вървим през уличния шум и грохот, които страшно замаяха изморената ми глава. Минахме по един мост, който трябва да бе Лондонският мост (той сякаш ми каза това, но аз бях полузаспал), и стигнахме до къщичката на старата жена, която живееше в дом за бедняци. Познах това по вида на къщичките, както и по един надпис на един камък над портата, според който този дом приютяваше двадесет и пет бедни жени.