Чух далечни стъпки по стълбището. Познах ги. Уверен бях чии са. Слава богу, това беше той!
Като каза това, тя се измести от вратата и се скри от погледа ми.
— Но запомнете — прибави тя бавно и сурово, като отвори другата врата да си излезе, — не забравяйте, че съм решила по лични мои съображения и от ненавистта, която питая към вас, безпощадно да ви преследвам, ако не изчезнете от погледа ми и ако не захвърлите хубавата си маска. Това е, което имах да ви казвам; а което казвам, аз го върша!
Стъпките отвън дойдоха по-близо, по-близо — отминаха я, като слизаше, — втурнаха се в стаята!
— Вуйчо!
Страхотен писък последва тази дума. Спрях се за миг и като погледнах вътре, видях го да крепи безжизнената й фигура в ръцете си. Няколко секунди той гледаше вперено лицето й; сетне се наведе да го целуне — о, с каква нежност! — и го покри с носната си кърпичка.
— Мастър Дейви — каза той с нисък разтреперан глас, след като го бе покрил, — благодаря на небесния ни баща за това, че постигнах мечтата си! Благодаря му от сърце, че доведе стъпките ми до любимата ми племенница!
С тези думи той я взе в обятията си и като положи на гърдите си закритото й лице, обърнато към неговото, понесе я неподвижна и безчувствена надолу по стълбата.
LI ГЛАВА
НАЧАЛОТО НА ЕДНО ПО-ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Беше още рано на другата сутрин и аз се разхождах в нашата градина с леля (която сега не правеше други разходки, тъй като непрестанно се грижеше за милата ми Дора), когато ми казаха, че мистър Пеготи искал да говори с мен. Тръгнах към портата и го видях, че идва да ме пресрещне насред път. Както правеше винаги пред леля, която много уважаваше, той веднага свали шапката си. Предишната вечер й бях разправил всичко, което се бе случило. Без нито една дума тя се запъти сърдечно към него, ръкува се и го потупа по ръката. Всичко това беше сторено така изразително, че тя нямаше нужда да казва нито една дума. Мистър Пеготи я разбра тъй добре, сякаш беше казала хиляди.
— Сега ще си вляза, Трот — каза леля, — и ще се погрижа за Малкото цветче, което навярно скоро ще стане от сън.
— Надявам се, че не си отивате заради мен, госпожо — каза мистър Пеготи. — Освен ако днес не съм се побъркал съвсем, струва ми се, че ни напущате, защото аз съм тук.
— Вие имате да казвате нещо, добри човече — отвърна леля, — и ще сторите това по-добре без мен.
— С ваше позволение, госпожо, бих ви помолил да останете, ако не ви е неприятно.
— Така ли? Тогава ще остана — каза добродушно леля.
И тя хвана подръка мистър Пеготи, заведе го в една обрасла със зеленина беседка в дъното на градината и седна на една пейка. Аз седнах до нея. Имаше място и за мистър Пеготи, но той предпочиташе да стои прав, с ръка, облегната на малката селска масичка. Като стоеше така, загледан за миг в шапката си, преди да започне да говори, не можех да не забележа каква сила и душевна мощ се излъчваше от мазолестата му ръка и колко подхождаше тя, подобно на верен и добър приятел, на честното му чело и на желязносивата му коса.
— Снощи заведох скъпото си дете в жилището си — започна мистър Пеготи, като вдигна очите си към нашите, — където отдавна бях приготвил всичко за нея. Трябваше да изминат часове, преди да дойде на себе си и да ме познае. И когато ме позна, коленичи пред нозете ми и каза, като че ли се молеше, че се чуди как всичко това е възможно. Вярвайте, когато чух гласа й, същият, който у дома бе звучал така игриво, и като я видях да се валя сякаш в праха пред Исусовите нозе, сърцето ми се сви от болка въпреки благодарността ми към всевишния.
Той покри лице с ръкава си, без да скрива защо го е направил, и сетне гласът му се проясни.
— Почувствувах го само за миг, защото тя вече беше намерена. Трябваше само да си помисля, че съм я намерил, и всякакво друго чувство изчезна. Не знам защо ви споменавам за това — преди малко съвсем не ми беше на ума да приказвам за себе си, но то ми дойде така естествено, че го изрекох, преди да съзная какво правя.
— Вие сте себеотрицателен човек и ще получите наградата си — каза леля.
Мистър Пеготи наклони към леля лицето си, по което пробягваха сенките на листата, за да й поблагодари за добрите думи, и отново подхвана нишката на разказа си.
— Когато моята Емилия избягала от дома, където е била затворена от онази змия — дано бог го накаже! — каза той с мигновен проблясък на ярост, — било нощ и звездите светели. Била като обезумяла. Тичала край морския бряг, като мислела, че ще види там старата ладия и викала към нас да си извърнем настрани лицата, защото тя се приближава. Чула собствения си вик, който излизал сякаш от другиго. Острите камъни и скали я наранили, но тя не ги усещала — като че ли и самата тя била скала или камък. Тичала напред, а ушите й бучели и пред очите й избухвали пламъци. Внезапно — или поне така й се сторило — съмнало, денят се показал влажен и ветровит и тя се видяла да лежи до някаква купчина камъни на брега, а една жена й говорела нещо, като я питала на езика на онази страна, какво толкова страшно се е случило.