Той виждаше всичко, което разправяше. Докато говореше, то се рисуваше така живо пред погледа му, че той ми го описваше по-ясно, отколкото мога сега да го изразя. Тези картини са тъй ярко запечатани в паметта ми, че когато ги описвам в настоящия момент, толкова години по-късно, струва ми се, че самият аз съм ги видял.
— Когато погледът на Емилия се прояснил и видяла жената, тя познала в нея една от онези, с които често била разговаряла на брега. Преди това нерядко обикаляла морския бряг било с лодка и екипаж, било пешком, така че, макар и сега да се била доста отдалечила, местността наоколо й била добре позната. Тази жена била неотдавна омъжена и нямала дете, обаче скоро очаквала такова. И дано бог послуша молбата ми то да й донесе щастие, утеха и почести през целия й живот! Дано да я обича и да изпълни дълга си към нея, когато тя остарее, да й помага до последното й издихание и да бъде с нея ангел както тук, така и на небето.
— Амин! — каза леля.
— Тя била свенлива жена и когато Емилия приказвала с децата по брега, седяла настрани и предяла или си работела нещо друго. Но Емилия я забелязала и веднъж отишла да я заговори. И тъй като и жената обичала деца, двете скоро се сприятелили. Когато Емилия отивала нататък, тя винаги й давала цветя. Тази именно била жената, която сега я попитала какво се е случило. Емилия й разправила и тя я завела в дома си. Да, наистина сторила това — каза мистър Пеготи, като си покри лицето.
Тази милостива постъпка го беше трогнала повече от всичко, което се бе случило след бягството й. И двамата с леля мълчахме, да му дадем възможност да се успокои.
— Къщичката й била малка — продължи той, — но тя намерила място за Емилия. Съпругът й бил отишъл навътре в морето за риба и тя запазила всичко в тайна, като помолила и съседите си (наоколо не живеели много хора) и те да мълчат. Емилия се разболяла тежко от треска и чудното е — може би за учените то съвсем да не е чудно — че забравила тамошния език, а приказвала само на нашия, така че никой не могъл да я разбере. Тя си спомня сякаш насън, че лежала и през всичкото време приказвала на собствения си език, като все си въобразявала, че старата ладия е някъде наблизо в залива. Молела се да изпратят някого там да съобщи, че е на умиране, и да й донесе прошка, макар и само една думичка. Почти през цялото време ту си мислела, че онзи, за когото споменах, дебнел под прозореца, ту пък, че е при нея в стаята, и молела жената да не го оставя да я вземе, макар и едновременно с това да съзнавала, че не може да я разбере. Също така и огънят бил непрестанно пред очите й, а ушите й бучали. Не можела да различи кое е днес, кое вчера и кое — утре. Всичко, което някога се е случвало в живота й или което би могло да се случи, както и много неща, които никога не са ставали и никога не са могли да станат, се въртели едновременно в главата й, въпреки това тя пеела и се смеела! Колко е траело това, не знам, обаче после изпаднала в сън. През време на съня си проявила несвойствена за самата нея сила, но когато се събудила, била слаба като малко дете.
Тук той спря, сякаш да си отдъхне от страшните неща, които описваше. След като помълча няколко минути, продължи разказа си.
— Когато се събудила, било слънчев следобед. В тишината се чувал само шепотът на синьото море, чиито вълни леко плискали брега. Отначало вярвала, че се намира у дома си и че е неделя сутрин, но лозовите листа, които виждала от прозореца и хълмовете отвъд, й казвали, че не е вкъщи. Сетне при нея влязла приятелката й да я види. Тогава тя разбрала, че старата ладия съвсем не била в близкия залив, а далеч, далеч. Станало й ясно къде се намира и защо и като се хвърлила в обятията на младата жена (надявам се, че сега там лежи детенцето й и я развеселява с хубавите си очички), избухнала в плач.
Той не можеше да заговори за добрата приятелка на Емилия, без да му потекат сълзи. Би било напразно да се опитва да ги спира. Сега, като я благославяше, той отново се разплака.
— Когато Емилия се наплакала, станало й по-леко — заговори отново той, овладял най-после вълнението си (което се предаде и на мен), а колкото се отнася до леля — тя плачеше с цялото си сърце — и започнала да се поправя. Обаче езикът на онази страна съвсем бил излязъл от паметта й и тя се принудила да разговаря чрез знаци и жестове. Бавно, но сигурно здравето й се подобрявало от ден на ден и тя захванала да учи имената на обикновените предмети — имена, които й се струвало, че никога по-рано не била чувала. Докато една вечер, когато седяла край прозореца и гледала как едно момиченце си играе на брега, детето простряло внезапно ръчичка и казало нещо, което на английски значело: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“. Трябва да знаете, че отначало се обръщали към нея с думите: „Хубава госпожо“ — както бил там обичаят, но тя ги научила да й викат „Рибарска щерко“. И когато детето казало: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“ — тя изведнъж го разбрала и му отговорила на същия език. Оттогава той се върнал в паметта й!