— Когато Емилия стъпила на крака — продължи мистър Пеготи след ново мълчание, — тя решила да напусне благородната си млада приятелка и да се отправи за родината си. До това време съпругът й си бил дошъл и двамата я качили на един малък търговски кораб на път за Ливорно, а оттам за Флоренция. Емилия имала малко пари, но добрите хорица се съгласили да вземат много малко за стореното от тях добро. Едва ли не съм доволен, че са постъпили така, макар да са били бедни, тъй като направеното от тях е струпано там, където ръжда не може да го разяде, където крадци и разбойници не могат да го отнемат и където, мастър Дейви, то ще надживее всички съкровища в света.
Емилия стигнала във Франция и отишла да работи в една странноприемница на пристанището, където прислужвала на пътуващите дами. Един ден там спряла онази змия. О, дано той никога не се приближи към мен, защото не знам какво зло съм в състояние да му сторя! Щом го видяла, без той да я забележи, старият й страх отново я обхванал и тя избягала оттам, за да не диша един и същи въздух с него. Пристигнала в Англия и слязла на брега на Дувър.
— Не знам кога е започнала да отпада духом — продължи мистър Пеготи, — но през целия път към Англия тя възнамерявала да се върне в скъпия си дом. Щом като стъпила на английска земя, я обхванал страх. Бояла се, че няма да получи прошка, че всички ще я сочат с пръст, че някои от нас може да са умрели и всичко това я възпряло и сякаш насила приковало стъпките й. „Вуйчо, вуйчо — каза ми тя, — страхувах се най-много, че не съм достойна да направя това, което изстрадалото ми и ранено сърце най-вече жадуваше да стори! Върнах се назад, а в същия миг се молех да мога да допълзя нощем до стария праг, да го целуна, да положа върху него горещото си лице и там да ме намерят сутринта умряла.“ — Дошла в Лондон — каза мистър Пеготи, като сниши гласа си до уплашен шепот, — в Лондон. Тя — която никога в живота си не го е виждала, — самичка — без петаче — млада — хубава — в Лондон. Почти веднага щом стъпила на брега, запознала се с една жена, в чието лице помислила, че вижда приятелка. Тя имала почтен изглед, заговорила й за шиене, обещала, че ще може да й намери достатъчно такава работа, с каквато Емилия още от малка е свикнала, казала, че ще и даде подслон за през нощта, а на другия ден ще запита тайно за мен и за всички у дома й. И тъкмо когато детето ми — продължи той с глас, изпълнен с признателност, която караше цялото му тяло да трепери — било изправено на брега на страшна пропаст, за която не смея нито да си помисля, нито да говоря, Марта я спасила, вярна на обещанието си.
Не можах да удържа радостния си вик.
— Мастър Дейви! — каза той, като сграбчи със силната си ръка моята. — Вие пръв ми споменахте за нея. Благодаря ви, сър! Тя ревностно се била заела за работа. Знаела е с горчивия си опит кои места да наблюдава и какво да прави. Да, това сторила. И господнята десница я е ръководила. Заварила Емилия, като спяла. Бледна и забързана, й казала: „Махни се оттук, където е по-лошо от смърт, и ела с мен!“ Обитателите на къщата, в която се намирала Емилия, се помъчили да я спрат, но по-лесно било да спрат разбушуваното море. „Махнете се от мен — казвала им тя, — аз съм призрак, който идва да я спаси от разтворения й гроб!“ Разправила на Емилия, че ме е видяла. Уверила я, че продължавам да я обичам и съм й простил. Облякла я бързо с дрехите й и я взела подръка, а горката Емилия цяла треперела и едва се държала на нозе. Като не обръщала никакво внимание на думите на околните, сякаш била глуха, Марта я повела навън, като мислела само за нея, и така я спасила посред нощ от този мрачен вертеп! През цялата нощ — продължи мистър Пеготи, като освободи ръката ми и сложи своята върху тежко дишащите си гърди — и на следния ден тя се грижила за Емилия, която била съвсем отслабнала и лежала изтощена. Късно вечерта тръгнала да търси първо мен, а след това вас, мастър Дейви. Не казала на Емилия от какво място се е отървала, за да не би това да й причини удар и да я накара да се крие. Как е узнала онази жестока дама, че Емилия е там, не мога да кажа. Може би онзи, за когото говорих, ги е видял случайно да отиват там или пък по-вероятно научил е за това от онази жена. Но не ме интересува — племенницата ми е намерена. Емилия и аз стояхме будни цяла нощ — продължи мистър Пеготи. — Думите й излизаха сякаш от самото й разбито сърце и през сълзите й и всъщност тези нейни думи не ми казаха много нещо. Едва можех да виждам милото й личице, което израсна в моя дом и там от детско стана женско. Но през цялата нощ ръцете й бяха обвити около шията ми и главата й почиваше на гърдите ми, и тогава и двамата разбрахме, че отново можем да се доверим един на друг.