Той спря да говори и ръката му спокойно почиваше върху масата с решителност, която беше в състояние да побеждава лъвове.
— За мен, Трот, беше истински лъч на щастие — каза леля, като бършеше очите си, когато реших да стана кръстница на сестричката ти, Бетси Тротууд, която ме разочарова. Но от всичко друго, което може да ми достави удоволствие, най-много бих се радвала, ако мога да кръстя детенцето на онази добра италианка!
Мистър Пеготи кимна с глава в знак на това, че разбира много добре лелините чувства, но се побоя да каже нещо, да не би отново да му потекат сълзи. Всички мълчахме, обхванати от собствените си чувства, а леля ту бършеше очите си, ту хълцаше конвулсивно, ту се смееше и се наричаше глупачка. Най-сетне аз заговорих.
— Добри ми приятелю, вие навярно сте решили какво ще предприемете за в бъдеще? — обърнах се аз към мистър Пеготи. — Едва ли е необходимо да ви питам за това.
— Да, мастър Дейви, решил съм — отвърна той — и го казах на Емилия. Далеч оттук има много страни. Бъдещият ни живот лежи отвъд морето.
— И двамата ще се изселят от Англия, лельо — казах аз.
— Да! — каза мистър Пеготи, като се усмихна с озарено от надежда лице. — Никой няма да укорява скъпото ми дете в Австралия. Там ще започнем нов живот!
Запитах го дали е решил кога ще тръгнат.
— Рано тази сутрин бях на доковете, сър — отговори той, — за да попитам кога ще има кораб за там. Един ще тръгне след около шест седмици или два месеца. Видях го тази сутрин — качих се на борда и реших, че ще отплуваме с него.
— Съвсем самички ли? — попитах го аз.
— Да, мастър Дейви! Знаете, сестра ми е така привързана към вас и е тъй свикнала да мисли само за собствената си страна, че едва ли би било справедливо да я взема със себе си. Освен това, мастър Дейви, има един човек, за когото тя трябва да се грижи и когото не трябва да забравяме.
— Клетият Хам! — казах аз.
— Видите ли, госпожо — обясни той на леля, — добрата ми сестра гледа къщата му и той е много привързан към нея. С нея той спокойно разговаря, когато пред други не е в състояние да открие сърцето си. Клетият момък! — каза мистър Пеготи, като поклати глава. — Животът му е оставил толкова малко, че не трябва и него да му отнемаме.
— Ами мисис Гъмидж?
— Мислил съм и за нея — отвърна мистър Пеготи със смущение, което после се разсея. — Знаете ли, когато започне да мисли за стария, тя не е много приятна компания. Между нас казано, мастър Дейви, когато мисис Гъмидж се разхленчи на хората, които не знаят за стария, тя може да се стори недотам поносима. Аз обаче го познавах — каза мистър Пеготи, — известни ми бяха добрите му качества и затова я разбирам, но, естествено, от другите това не може да се изисква!
И двамата с леля се съгласихме с него.
— Затова, мисля си, понякога мисис Гъмидж може да досади на сестра ми. Така че не възнамерявам да я оставя при тях, а да й намеря друго място, където да се подслони и препитава. Смятам да й оставя известна сума пари, с която да се поддържа, и така ще знам, че когато замина, ще й бъде добре. Тя е най-вярното и предано същество, но при нейната възраст и след като толкова е изстрадала, не можем да я караме да се блъска по разни кораби и из горите и пустините на една далечна страна. Затова съм решил да се погрижа за нея тук.
Той не забравяше никого. Мислеше за изискванията и нуждите на всички други освен за своите собствени.
— Емилия ще стои при мен до тръгването ни; клетичката, тя така се нуждае от отдих и покой. Ще си приготви необходимите за път дрехи и вярвам, когато отново се намери край обичащия я грубоват вуйчо, малко по малко ще позабрави мъките и страданията си.