— Нали знаете, сър, че слонът преодолява всички препятствия с главата си — забеляза мистър Оумър, като ми намигна. — Едно, слонче. Две. Три.
При този сигнал малкият слон бутна креслото и го запрати в другата стая така изкусно, че то дори не докосна рамката на вратата. Екипажът се затъркаля и затрака за най-голямо удоволствие на мистър Оумър, който беше извърнал глава и ме гледаше с такова сияещо лице, сякаш това возене беше най-същественото му житейско постижение.
След като се поразходих из градчето, отидох в къщата на Хам. Пеготи се бе преместила тук за постоянно и беше дала под наем собствената си къщичка на човека, който заместил мистър Баркис в преносваческата му дейност и й заплатил добре за коня и колата. Предполагам, че същият бавен кон, който караше каруцата на мистър Баркис, работеше и сега.
Заварих ги в спретната кухня. При тях беше и мисис Гъмидж, която мистър Пеготи самичък беше довел от старата ладия. Съмнявам се дали някой друг би могъл да я принуди да напусне поста си. Изглежда, той им бе разправил всичко. Пеготи и мисис Гъмидж бяха покрили лице с престилките си, а Хам беше излязъл „да се поразходи по дюните“. Сега той се прибра вкъщи и много се зарадва, като ме видя. Надявам се, че присъствието ми повлия благотворно и на четиримата. Като се опитахме да влеем известна веселост в разговора, ние си приказвахме как мистър Пеготи ще забогатее в далечната страна и как ще ни пише чудеса за там. Не споменахме нито веднъж името на Емилия, макар разговорът ни да се въртеше около нея. Хам беше най-мълчалив от всички ни.
Но Пеготи ми каза, когато ме заведе със свещта в малката стаичка, където на масата ме очакваше книгата за крокодилите, че той все си бил такъв. И тя считаше (говореше ми със сълзи на очи), че макар винаги да бил ласкав и сърцат и да работел по-добре от най-способния строител на кораби в околността, сърцето му било разбито. Имало моменти надвечер, разказваше тя, когато говорел за стария им живот в ладията и споменавал за детските години на Емилия. Обаче никога не говорел за нея като девойка.
Стори ми се, че прочетох в очите му желание да поговори с мен насаме. Затова реших следната вечер да му дам възможност, когато се прибере от работа. Тази вечер, за първи път от толкова дни насам, свещта не бе сложена на прозореца, мистър Пеготи върза хамака си в старата ладия и вятърът шепнеше като едно време край главата му.
През целия следващ ден той беше зает да разпродава рибарската си лодка и риболовните си принадлежности; да опакова и да изпраща в Лондон онези от вещите, които смяташе, че ще му са необходими. Останалите раздаде или подари на мисис Гъмидж. Тя беше с него през целия ден. Изпитвах тъжното желание да видя стария дом, преди да са го заключили, и се уговорихме да се срещна там с тях вечерта. Но наредих така, че най-напред да се видя сам с Хам.
Лесно беше да попадна в стъпките му, тъй като знаех къде работи. Срещнах го в една отдалечена част на дюните, която знаех, че ще прекоси, и се върнах с него, за да може той да ме заприказва, ако действително желаеше това, Не бях се излъгал в израза на лицето му. Бяхме повървели заедно само няколко крачки, когато той каза, без да ме поглежда:
— Мастър Дейви, вие видяхте ли я?
— Само за миг, когато беше припаднала — тихо отвърнах аз. Повървяхме още малко, след което той отново подхвана:
— Мастър Дейви, смятате ли, че пак ще я видите?
— Може би това би й причинило голяма болка — казах аз.
— Мислил съм за това — отвърна той. — Навярно много ще я заболи, сър, много.
— Но, Хам — казах аз кротко, — ако има нещо, което бих могъл да й пиша от твое име, в случай че не ми е възможно да й го кажа устно, и ако изобщо трябва да й съобщя нещо от теб, за мен ще бъде дълг да го изпълня. Можеш да ми се довериш.
— В това съм уверен. Благодаря ви, сър, много сте любезен! Мисля, че има нещо, което бих желал да й се каже или да й се съобщи в писмо.
— Какво е то?
Повървяхме още малко в мълчание, след което той каза:
— Не е толкова това, че й прощавам, а по-скоро — че я моля да ми прости, задето съм й натрапвал чувствата си. Понякога съм си мислил, че ако не бях искал от нея да ми обещае да се оженим, тя имаше такова доверие в мен и бяхме такива добри приятели, че навярно би ми казала какво я измъчва, би се посъветвала с мен и може би тогава щях да я спася.
Стиснах ръката му.
— Това ли е всичко?
— Има и още нещичко — отвърна той, — ако мога да ви го кажа, мастър Дейви.
Повървяхме малко, преди да заговори. Когато се поспирваше след някои свои думи, той не плачеше. Правеше това, за да събере мислите си и да приказва по-ясно.