— Обичах я… и обичам спомена за нея… твърде дълбоко… за да мога да я накарам да повярва, че съм щастлив. Мога да бъда щастлив само… като я забравя… но боя се, не бих могъл да понеса да й се каже, че съм я забравил. И ако вие, мастър Дейви, бидейки такъв учен човек, измислите да й кажете нещо, което да я накара да повярва, че не съм страдал много, макар и да я обичам и да скърбя за нея, че животът не ми е омръзнал и че се надявам да я видя чиста и непорочна там, където няма никакви злини и където опечалените получават утеха… ако може да й се каже нещо, което да облекчи мъката й и все пак да не я накара да помисли, че бих могъл да се оженя или че някоя друга е в състояние да я замести в сърцето ми… ако измислите нещо такова… бих ви помолил да й го кажете… както и че се моля за нея… за тази, която ми беше толкова скъпа!
Отново стиснах мъжествената му ръка и му обещах, че се натоварвам да изпълня неговото желание, колкото ми е възможно по-успешно.
— Благодаря ви, сър — отвърна той. — Много любезно беше от ваша страна, дето дойдохте да ме посрещнете. Мило беше и това, че ме придружихте. Мастър Дейви, знам много добре, че леля ще отиде в Лондон, преди да отплуват, и те отново ще се видят, обаче аз едва ли ще го видя вече. В това съм положителен. Не приказваме за това, но така ще бъде и може би е по-добре. И когато, мастър Дейви, вие го видите за последен път — в сетната минута, — предайте му дълбоката почит и благодарността на сирака, на когото той беше повече от баща.
Обещах му тържествено.
— Отново ви благодаря, господине — каза той, като ми стисна ръката сърдечно. — Знам къде отивате. Сбогом!
Като махна леко с ръка, сякаш за да ми каже, че не може да влезе в стария дом, той свърна настрани. Като погледнах подир него, докато прекосяваше пустите дюни под лунната светлина, видях го да извръща лице към сребристата пътека върху морето и да отминава нататък, загледан в нея, докато се превърна на сянка в далечината.
Когато се приближих, видях, че вратата на старата ладия стои отворена. Влязох и забелязах, че е изпразнена от покъщнината и са останали само няколко стари сандъка, където мисис Гъмидж беше седнала с кошница в ръка и гледаше мистър Пеготи. Той бе облегнал лакът на грубата камина, вперил очи в малкото загасващи въгленчета в огнището. Но когато влязох, вдигна бодро глава и заговори весело.
— Обещахте и ето че дойдохте да си вземете сбогом със старата ладия, е, мастър Дейви? — каза той, като взе свещта. — Съвсем е оголена, нали?
— Добре сте използвали времето си — рекох аз.
— Вярно, не стояхме със скръстени ръце, сър. Мисис Гъмидж работи като… и аз не знам като какво — каза мистър Пеготи, като я погледна, без да може да намери подходящо сравнение.
Мисис Гъмидж се облягаше на кошницата си и не каза нищо.
— Ето и самото сандъче, на което имахте обичай да сядате до Емилия! — каза шепнешком мистър Пеготи. — Ще го взема със себе си. А ето и мъничката ви спалня. Виждате ли я, мастър Дейви? Съвсем гола и празна.
И наистина вятърът, макар и слаб, шумеше някак тържествено и пълзеше край пустата къща с плачевен, навяващ тъга шепот. Всичко беше махнато, дори и огледалото с рамка от раковина. Мислех си за времето, когато лежах там, при първата голяма промяна у дома. Мислех си за синеокото момиченце, което ме беше обаяло. Мислех си за Стиърфорд и в главата ми нахлу страшната, нелепа мисъл, че той е тук наблизо и мога всеки миг да го видя.
— Навярно ще мине много време, преди старата ладия да види нови наематели. Тук гледат на нея като на къща, която носи нещастия.
— На някой от съседите ли принадлежи? — запитах аз.
— На един корабостроител от градчето — отвърна мистър Пеготи. — Тази вечер ще му предам ключа й.
Надзърнахме в другата малка стаичка и се върнахме при мисис Гъмидж, която продължаваше да седи на сандъка. Мистър Пеготи сложи свещта на камината и я помоли да стане, за да изнесе вън сандъка, преди да е изгасил свещта.
— Даниъл — каза мисис Гъмидж, като внезапно пусна кошницата и го хвана за ръката. — Драги ми Даниъл! Последните думи, с които се прощавам с този дом, са: „Не ме оставяй! Моля ти се, Даниъл, не го прави!“
Смаян, мистър Пеготи погледна първо нея, сетне мен, а после пак нея, подобно на човек, когото току-що са събудили от сън.
— Не ме оставяй, Даниъл! Не ме изоставяй! — извика мисис Гъмидж с жар. — Вземи ме със себе си, Даниъл. Вземи ме със себе си и с Емилия! Ще ви бъда най-вярната и най-преданата слугиня. Ако в онази страна има роби, ще ти стана и робиня и ще бъда щастлива, но не ме оставяй тук, Даниъл! Недей, миличък!
— Мила душице — каза мистър Пеготи, като поклати глава, — ти не знаеш какво значи дълго пътуване и колко труден ще бъде там животът!