— Аз съм довереник и приятел на мистър Уикфийлд, господине — каза Тредълс със спокоен, делови глас. — И в джоба си имам пълномощно, което ми дава право да действам от негово име.
— Очевидно старото магаре се е побъркало от пиянство — каза Юрая, като стана още по-грозен отпреди — и това пълномощно е получено от него чрез измама!
— Нещо действително е получено от него чрез измама, знам това — отвърна тихо Тредълс, — а и вие го знаете, мистър Хийп. Ако обичате, ще отнесем този въпрос до мистър Микобър.
— Юри…! — извика мисис Хийп с тревожно движение.
— Дръж си езика, майко — отвърна той, — колкото по-малко се говори, толкова по-лесно се оправят работите.
— Но, мой Юри…
— Майко, ще млъкнеш ли и ще оставиш ли всичко на мен?
Макар отдавна да знаех, че раболепието му е фалшиво и че е мошеник, който си служи с празни преструвки, аз нямах ясна представа за степента на лицемерието му, докато не го видях сега със свалена маска. Но макар да го познавах от много години и да питаех истинско отвращение към него, бързината, с която сега свали маската си, съобразявайки, че вече не му е нужна; злобата, ненавистта и наглостта, с която стори това; дяволското му ликуване при съзнанието, че му се удава възможност да ни причини зло дори и в тази минута, когато е отчаян и се чуди как да се справи с положението — всичко това, признавам, отначало смути даже и мен, на когото природата му беше така добре известна.
Не казвам нищо за погледа, който ми хвърли, докато стоеше и оглеждаше всички ни подред, тъй като винаги съм знаел, че ме мрази, пък и си спомнях за белезите от пръстите ми по бузата му. Но когато взорът му премина върху Агнеса и видях яростта, с която той почувствува как властта му върху нея се изплъзва, ужасих се от самата мисъл, че е могла дори един час да живее под един покрив с такъв човек и добродетелите й да събудят в него отвратителната му страст.
След като потърка долната част на лицето си, без да ни изпуща от злия си поглед, той се обърна още веднъж към мен е полуунизен, полудързък вид:
— И вие, Копърфийлд, който така много се гордеете със своята чест, благородство и тъй нататък, не се срамувате да влизате крадешком в дома ми и да подслушвате заедно с моя чиновник? Ако аз бях сторил това, нямаше да бъде никак чудно, макар и никога да не съм претендирал, че съм джентълмен (въпреки че никога не съм бил уличен скитник като вас според думите на Микобър), но да направите това вие! — и дори не се страхувате! Не мислите ли какво бих могъл да ви сторя за отплата? Не смятате ли, че ще си изпатите за това, че заговорничите? Много добре. Ще видим! Господин — как ви беше името, — вие пък щяхте да отнесете един въпрос до Микобър. Ето го и него. Защо не го накарате да говори? Виждам, че е научил добре урока си.
Като видя, че думите му не оказаха никакво въздействие на мен, нито на останалите, той седна на крайчеца на писалището си, с ръце в джобовете, обвил единия си костелив крак около другия, упорито зачакал да види какво ще последва.
Мистър Микобър, който досега мъчно задържаше бурния си порив и непрестанно ни прекъсваше с първата сричка на думата „мошеник“, без обаче да стигне до втората, сега се втурна напред, издърпа линията от пазвата си (вероятно като защитно оръжие) и извади от джоба си документ, сгънат във формата на голямо писмо. Като го разгъна с по-раншния си победоносен вид и като хвърли поглед върху съдържанието му, явно възхитен от стила му, той зачете:
— Уважаема мис Тротууд и господа…
— Господи, помилуй този човек! — възкликна с тих глас леля. — Той би писал писма дори и ако това се наказва със смърт!
Без да я чуе, мистър Микобър продължи:
— „Като се явявам пред вас да разоблича най-изкусния измамник, който някога е съществувал — и без да вдига поглед от написаното, мистър Микобър посочи с линията към Юрая Хийп като с вълшебен жезъл, — не искам от вас да удостоите с вниманието си собствената ми личност. Още от люлка жертва на парични затруднения, с които не съм могъл да се справя, аз винаги съм бил играчка на унизителни обстоятелства. Позор, нужда, отчаяние и безумие са били, заедно или поотделно, непрестанни спътници на моята кариера.“
Наслаждението, с което мистър Микобър се описваше като жертва на всички тези мрачни бедствия, можеше да се сравни само с патоса, с който четеше писмото си, както и с почитта, която му отдаваше, като поклащаше глава, когато смяташе, че е произнесъл някой ефектен израз.
— „…Под гнета на нуждата, отчаянието, позора и умопомрачението аз постъпих във фирмата, или както остроумните ни съседи, галите, го наричат бюрото, номинално принадлежащо на Уикфийлд и — Хийп, а в действителност ръководено единствено от — Хийп. Хийп и само Хийп е главната ос на тази машина, Хийп и само Хийп е подлецът и измамникът…“