При тези думи Юрая, по-скоро син, отколкото бледен, се нахвърли, навярно с намерение да скъса писмото. Обаче мистър Микобър удари ловко протегнатата му ръка с линията и тя клюмна като попарена. Ударът прозвуча тъй, сякаш беше попаднал върху дърво.
— Дявол да те вземе! — каза Юрая, като се закълчи, този път от болка. — Аз ще ти отмъстя!
— Приближи се още веднъж до мен, ти, ти… Хийп, подло куче — извика мистър Микобър, задъхан от ярост, — и ако имаш човешка глава, аз ще ти я счупя. Хайде, ела, ела!
Струва ми се, никога през живота си не бях виждал нещо по-комично от това — то ме порази дори и тогава. Мистър Микобър размахваше нашироко линията и повтаряше: „Хайде, ела, ела“ — докато Тредълс и аз го тласкахме в един ъгъл, откъдето той непрестанно изскачаше напред веднага след като успявахме да го набутаме там.
Неприятелят му си мърмореше нещо и след като си потърка ударената ръка, издърпа бавно завързаната си около врата кърпа и я обви с нея; сетне, като я хвана със здравата си ръка, седна върху писалището със сърдитото си лице, сведено надолу.
След като се успокои достатъчно, мистър Микобър продължи да чете посланието си:
— „Условията, при които постъпих на служба при Хийп (той винаги се поспирваше при тази дума и я изричаше с удивителна енергия), не бяха точно определени, освен колкото се отнасяше до нищожната заплата от двадесет и два шилинга седмично. Това, което щях да получавам свръх посоченото, беше поставено в зависимост от проявеното от мен усърдие по отношение на длъжността ми. Или по-красноречиво казано, въз основа на моята подлост, алчност, нищетата, в която се намираше семейството ми, изобщо — моралните принципи (или по-скоро неморалните такива), общи на мен и на — Хийп. Нужно ли е да казвам, че скоро стана необходимо да се обърна към — Хийп с молба да увеличи възнаграждението ми, за да осигуря издръжката на мисис Микобър и нашето нещастно подрастващо поколение?“
„Нужно ли е да добавям, че тази необходимост беше предвидена от — Хийп? Че тези молби бяха удовлетворени чрез полици и други подобни документи, познати на нашата юриспруденция? И че по този начин се омотах в паяжината, която той беше изплел, за да ме измами?“
Удоволствието, което мистър Микобър извличаше от съзнанието за съчинителските си способности при описанието на тези злочести за него обстоятелства, изглежда, беше по-силно от загрижеността, която те са могли да му причинят. Той продължи да чете:
— „Тъкмо тогава — Хийп — захвана да ми оказва дотолкова доверие, доколкото му беше необходимо за изпълнението на адските му замисли. Тъкмо тогава и аз започнах — ако мога да се изразя с думите на Шекспир — да чезна, да линея и да крея. Убедих се, че моите служебни услуги бяха насочени към подправяне на работата в кантората и към мамене на една личност, която ще назова с името мистър У. Този мистър У. бе лъган, държан в неведение и измамван по всички възможни начини. И през всичкото това време подлецът — Хийп — се преструваше, че изпитва безгранична признателност и безкрайна обич към нещастната си жертва мистър У. Това вече беше достатъчно подло, но както философски забеляза датският принц Хамлет с универсалната значимост на мисълта си, отличителен белег на знаменитото Шекспирово произведение — бисер на епохата на кралица Елизабет — «след това идваше и по-лошо!»“
Мистър Микобър беше така поразен от този толкова сполучлив цитат, че за свое и наше удоволствие го прочете втори път под предлог, че е загубил мястото, докъдето беше стигнал.
— „Моето намерение не е — продължи да чете той — да давам подробен списък (макар че той е изготвен другаде) в рамките на настоящото послание за различните подлости от по-дребен характер, засягащи личността, която назовах с името мистър У., на които и аз съм бивал мълчалив съучастник. Когато приключих вътрешната си борба между мисълта за наличност на заплата и липса на заплата, с препитание и без препитание, съществувание и несъществувание — когато, казвам, приключих тази душевна борба, реших да използвам благоприятния за мен случай, да открия и изложа по-големите вреди, нанесени на този джентълмен от Хийп. Подбутван от мълчаливия си вътрешен подтик, именно своята съвест, както и от един не по-малко трогателен и убедителен външен подтик — когото за по-кратко ще назова с името мис У., — аз предприех трудния път на тайното изследване, проточено, както съм изчислил, повече от дванадесет календарни месеца.“