— Това е напълно вярно — потвърди Тредълс.
— Юри, Юри! — извика майката. — Смири се и се спогоди с тях. Сигурна съм, господа, че моят син отново ще стане смирен, стига само да му дадете време да си помисли. Мистър Копърфийлд, вие знаете, уверена съм, че той винаги е бил смирен, сър!
Удивително беше как майката продължаваше да се придържа към стария трик за смирението, когато синът напълно го беше изоставил като безполезен.
— Майко — обади се той, като захапа нетърпеливо кърпата, в която беше обвил ръката си, — по-добре да вземеш една пушка и да ме застреляш.
— Но, Юри, аз те обичам — извика мисис Хийп. И не се съмнявам, че беше така. Не се съмнявам, че и той я обичаше, колкото и чудно да изглеждаше това, макар и двамата да си бяха напълно достойни един за друг. — И не мога да понеса да чувам как предизвикваш господина, като само си навличаш беля. Когато господинът ме предупреди горе, че всичко ще се разкрие, аз му обещах, че ще отговарям за смирението ти, както и че ще поискаш извинение. О, господа, вижте колко съм смирена и не му обръщайте внимание.
— Ех, майко! Копърфийлд би ти дал сто лири стерлинги, за да кажеш дори и по-малко от това, което издърдори — отвърна й ядосано той и насочи към мен мършавия си пръст. Цялата му омраза беше отправена към мен, като смяташе, че аз съм подбудителят на тези разкрития, в което не го опровергах.
— Не мога да се сдържа, Юри! — извика майка му. — Не мога да гледам как сам бягаш към опасността, като държиш главата си така високо. По-добре да бъдеш смирен, какъвто си бил винаги.
Той пак загриза кърпата си, след което се обърна към мен с ръмжене:
— Какво още имате да изнасяте? Ако е останало нещо, кажете го. Защо ме гледате така?
Мистър Микобър с готовност се залови отново с писмото, доволен, че се връща към едно занимание, което му доставяше истинско удоволствие.
— „Трето: И последно. Сега вече съм в положение да покажа посредством подправените книжа на — Хийп, както и чрез истинските му бележки, начело с отчасти повредения от огъня бележник (случайно намерен от мисис Микобър в кофата, предназначена за пепелта от домашното огнище), че в продължение на дълги години — Хийп е злоупотребявал със слабостите, грешките и дори със самите добродетели, бащински чувства и чест на нещастния мистър У., за да изпълни по този начин подлите си намерения. Че в продължение на дълги години мистър У. е бил мамен и обиран чрез всички възможни способи, за да се постигне финансово обогатяване от страна на алчния, лъжлив и хищен — Хийп. След което главната цел на — Хийп — е била да подчини напълно под властта си мистър и мис У. (не говоря за далечните му намерения относно мис У.). Че неговото последно деяние, завършено само преди няколко месеца, е имало за цел да принуди мистър У. да му отстъпи собствения си дял от фирмата и дори да му даде акт за продажбата на самата покъщнина на този дом, за което ще получава от — Хийп — годишна рента, платима всеки три месеца. Цялата тази верига от измами, началната брънка на която е била преувеличеното представяне на подправени данни за уж обърканото състояние на сметките на мистър У., е започнала да се плете в момент, когато мистър У. се е бил впуснал в неблагоразумия и зле преценени финансови сделки и навярно е имал налице парите, за които е бил морално и юридически отговорен. Поради това той се е видял принуден да прави заеми с огромни лихви, за чието получаване или неполучаване под разни лъжливи предлози е бил отговорен сам — Хийп. Тази верига от безчестни деяния е растяла, докато най-после злочестият мистър У. се видял в безизходно положение. Смятайки се за разорен, той дори не се надявал да спаси честта и името си. Единственото спасение в неговите очи било това чудовище в човешки образ (мистър Микобър особено наблегна на този израз, който счете за крайно сполучлив), самото това чудовище, което бе успяло да му стане необходимо и по този начин го бе довело до гибел. Натоварвам се да докажа всичко това, а навярно и още много повече!“
Пошепнах няколко думи на Агнеса, която плачеше до мен едновременно от радост и от мъка, и всички се размърдахме, мислейки, че мистър Микобър е свършил. Но като забеляза това, той се обърна към нас с крайно сериозен вид и каза:
— Моля да ме извините — подир което пристъпи към заключителната част на писмото си, обхванат от смесено чувство на подтиснатост и на радост.
— „Вече свършвам. Сега ми остава само да приведа доказателствата в подкрепа на обвинението си. А сетне заедно със злочестото си семейство ще изчезна от този пейзаж, върху който, изглежда, ние сме истински товар. Това ще бъде сторено наскоро. Лесно е да се предположи, че бебето ни, като най-крехкия член на нашето семейство, първо ще погине от лишения и че близнаците ще го последват. Така да бъде! Колкото до мен, мога да кажа, че кентърбърийското ми поклонничество ми е струвало твърде много. Затворът за дългове и нуждата ще допринесат своя дял да ме довършат. Надявам се, че усилията и рискът, с който разследвах данните по това обвинение, чиито най-дребни резултати са сглобени в едно цяло, под натиска на тежките ми служебни задължения и при угрозата на наказателна заплаха, ще бъдат като капчици светена вода върху мъртвешкия ми ковчег. Също така трябва да се има предвид, че усилията ми се протакаха от ранно утро до късна вечер и през нощната тъма, под зоркото око на този, за когото е излишно да бъде наречен демон, и че едновременно с това трябваше с бащинска грижа да се боря срещу беднотията, за успешното довършване на започнатото разследване. Не искам нищо повече. Нека просто да се каже за мен, както бе казано и за един смел и бележит флотски герой, с когото нямам претенцията да се сравнявам, че сторих това не от корист и себелюбиви подбуди,