Домът му не беше далеч. И тъй като пътната врата се отваряше направо във всекидневната, където той се втурна със свойствената си енергия, ние изведнъж се озовахме сред семейството му.
— Ема! Живот мой! — възкликна той и се впусна в обятията на мисис Микобър. Тя изписка и го притисна в прегръдките си. Мис Микобър, взела в ръце „невинния младенец“, за когото ми бе споменала в писмото си мисис Микобър, стоеше трогната и развълнувана. „Невинният младенец“ подскочи в ръцете й. Близнаците изразиха радостта си чрез няколко не съвсем редни, обаче невинни движения. Мастър Микобър младши, чийто нрав бе станал кисел поради ранни житейски разочарования и който имаше мрачен изглед, сега отстъпи на по-благородните пориви на природата си и така се разчувствува, че се разплака.
— Ема! — възкликна мистър Микобър. — Облакът от съзнанието ми е разсеян. Взаимното доверие, така дълго съществувало помежду ни в миналото, отново е възстановено и вече никога няма да се наруши. А сега добре дошла, бедност! — извика мистър Микобър, като зарони сълзи. — Добре дошли и вие, нищета, безприютност, несгоди, глад и лишения! Взаимното доверие ще ни поддържа докрай!
С тези възклицания мистър Микобър сложи съпругата си в един стол и прегърна всичките си деца подред, като приветствуваше мрачните изгледи на бъдещето, които според моята преценка никак нямаше да бъдат добре дошли за тях. Сетне ги подкани да тръгнат по улиците на Кентърбъри и всички да запеят в хор, за да изкарват препитанието си, тъй като нищо друго не им е останало.
Но понеже поради силните вълнения мисис Микобър беше припаднала, налагаше се преди всичко, дори и преди организирането на хора, да я свестят. С това се заеха леля и мистър Микобър, след което й представиха леля. Мисис Микобър веднага ме позна.
— Моля ви да ме извините, драги ми мистър Копърфийлд — каза нещастната жена, като ми подаде ръка, — но съм доста слаба и разпръсването на недоразуменията между мистър Микобър и мен се оказа не по силите ми.
— Всички тези деца ваши ли са? — запита леля ми.
— Засега нямаме повече — отвърна й мисис Микобър.
— Боже мой, не исках това да кажа, госпожо — каза леля. — Питам ви дали всичките са ваши?
— Госпожо — отвърна мистър Микобър, — това е наистина нашето потомство.
— А кажете ми, за какво поприще е подготвен този млад господин?
— Когато дойдох тук, надеждата ми беше да посветя Уилкинс на черквата — заяви мистър Микобър, — или по-скоро, трябва да кажа, на черковния хор. Обаче във величествената катедрала, с която се слави този град, не се оказа свободно място за тенор, поради което той — накъсо казано, придоби навика да пее по-скоро в увеселителни заведения, отколкото в черква.
— Но той има добри намерения — каза мисис Микобър с нежност.
— Не се съмнявам, че е така, любов моя — съгласи се мистър Микобър, — но досега не съм видял да е осъществил тези свои намерения в никаква насока.
Мистър Микобър младши отново възприе мрачното си изражение и запита с остър тон какво трябва да направи. Както не е възможно да се е родил птица, също така е невъзможно да се е родил дърводелец или бояджия на екипажи. А би ли могъл да отиде на съседната улица и да си отвори аптека? Ами може ли да се втурне в близкия съд и да заяви, че е адвокат? И нима е възможно да влезе насила в операта и да застави публиката да му аплодира? Изобщо как може да се заеме с нещо, без да е бил подготвен за него?
Леля помисли малко и сетне каза:
— Мистър Микобър, чудно ми е защо никога не сте мислили за емигриране.
— Госпожо — отвърна й той, — това беше мечтата на младостта ми и неосъщественото желание на по-зрелите ми години.
Искрено казано, бях дълбоко убеден, че никога в живота си той не бе помислял подобно нещо.
— Наистина ли? — каза леля, като ме погледна. — И колко добре би било за вас и за децата ви, мистър и мисис Микобър, ако сега се преселите някъде.
— Презреният метал, госпожо, презреният метал ще ни е необходим — каза мрачно мистър Микобър.
— Това е главната, бих казала, едничката трудност, драги ми мистър Копърфийлд — съгласи се съпругата му.
— Пари? — възкликна леля. — Но вие ни оказвате или по-право вече ни оказахте голяма услуга, тъй като навярно благодарение на вас ще си възвърнем голяма част от загубеното — и как по-добре бихме ви се отплатили, ако не да ви снабдим с необходимите за емигрирането пари?
— Не бих могъл да ги приема като подарък — каза с жар мистър Микобър. — Но ако ми заемете една достатъчна сума, да речем с пет процента годишна лихва, платима под моя лична отговорност, след дванадесет, осемнадесет и двадесет и четири месеца, за да се даде време нещо да изскочи…