— Вие питате дали би могло? Разбира се, че може и ще бъде, при условия, които сам вие ще определите, стига само да искате — отвърна леля. — Помислете си и двамата върху това. Дейвид познава едни хора, които скоро ще заминават за Австралия. Ако решите да отидете, защо да не отплавате със същия кораб. Може би ще си бъдете полезни едни на други. Помислете си сега по този въпрос, мистър и мисис Микобър. Не бързайте и преценете добре всичко.
— Има само един-единствен въпрос, скъпа госпожо, който бих искала да задам — обади се мисис Микобър. — Надявам се климатът е здравословен, нали?
— Най-хубавият в света — потвърди леля.
— Точно така — отвърна мисис Микобър. — В такъв случай възниква моят въпрос: условията на страната ще благоприятствуват ли на един човек с мистър Микобъровите способности да се издигне по стъпалата на обществената стълба? Засега, разбира се, не говоря за губернаторски пост или нещо подобно, но питам се, ще има ли той възможност достатъчно да развие и прояви дарбите си?
— Никъде другаде няма по-големи възможности за човек, който е работен и се държи добре.
— За човек, който се държи добре — повтори мисис Микобър с най-ясния си делови тон — и е работен. Точно така. За мен е явно, че Австралия е подходящото поле на действие за мистър Микобър.
— При съществуващите обстоятелства моето убеждение, госпожо, е, че тъкмо Австралия е страната, едничката страна, годна да приюти мен и семейството ми, и че нещо удивително ще изскочи за нас на нейните брегове. И разстоянието сравнително не е много голямо. Вярно, че е необходимо да поразмислим върху вашето любезно предложение, но това ще бъде по-скоро една формалност.
Никога няма да забравя как в един миг мистър Микобър се превърна в човек, обладан от светли надежди за бъдещето; нито пък как мисис Микобър се залови да разисква върху навиците на кенгурото! И нима мога някога да си спомня онази улица в Кентърбъри, без да си представя как той се връщаше с нас и говореше със своя пренебрежителен тон като човек, който е само временен обитател на Англия, и как гледаше минаващите покрай нас бикове с очите на австралийски фермер!
LIII ГЛАВА
НОВ ПОГЛЕД КЪМ МИНАЛОТО
Отново трябва да спра повествованието си. О, моя дете-съпруго!
Сред многото минаващи през паметта ми образи има един притихнал и спокоен. В своята чиста любов и детинска красота той ми казва: „Спри се и помисли за мен! Върни погледа си към Малкото цветенце, което се отронва към земята!“
Да, аз правя това. Всичко друго потъмнява и изчезва. Отново съм с Дора в мъничката ни къщичка. Не знам колко време е боледувала тя. Така съм привикнал с това, че нямам представа за дните. Всъщност, броена в седмици и месеци, болестта й не трае дълго, но във всекидневните ми преживявания това време ми се струва безкрайно дълго и тежко.
Вече не ми казват: „Почакайте още няколко дни“. И все повече и повече започвам да се боя, че никога няма да дойде денят, когато отново ще видя моята дете-съпруга да тича всред слънчевите лъчи със стария си приятел Джип.
Той е остарял много, сякаш изведнъж. Може би чувствува, че на господарката му липсва нещо, което го оживяваше и подмладяваше. Сега той е унил, с отслабнало зрение, немощен и на леля много й е мъчно, че вече не й се противопоставя, а пропълзява към нея, когато тя се приближи до Дорината постеля (той лежи там през всичкото време) и кротко лиже ръката й.
Дора си лежи и ни се усмихва. Много е красива и не изрича нито една прибързана дума, нито едно оплакване. Казва, че сме много добри към нея. Знае, че милото й грижливо момче се изморява и че леля не спи и при все това винаги е нащрек, бодра и внимателна. Понякога двете птичкоподобни дами идват да я видят и тогава разговаряме за деня на сватбата ни и за онова щастливо време.
Какъв чудноват покой изглежда, че цари в моя живот и в живота изобщо — вкъщи и навън, — когато седя в тихата, уютна, полутъмна стая, а сините очи на моята дете-съпруга са обърнати към мен и малките й пръстчета се обвиват около ръката ми! Дълги часове седя аз така, но има три момента, които са се запазили най-свежи в паметта ми.
Утро. Леля е нагласила и подредила Дора и милата ми жена ми показва как хубавата й, дълга, светла коса все още се къдри върху възглавницата и колко обича тя да я разпуща в мрежата, която сега си слага.
— Не ми се подигравай, че съм суетна — казва тя, когато ме вижда да се усмихвам. — Харесвам косата си, защото едно време ти я намираше много красива и защото, когато за първи път почнах да мисля за тебе, имах обичай да хвърлям поглед към огледалото и да се питам дали би желал да имаш една къдрица от нея. О, какво глупаво момче беше, Доди, когато ти дадох къдрицата!