— Но ние бяхме много щастливи, сладка моя Дора.
— О, да, аз бях много щастлива, много. Но с минаването на годините моето скъпо момче щеше да се измори от своята дете-съпруга. С течение на времето тя нямаше да му бъде такава добра приятелка, както в началото. Все повече и повече щеше да чувствува той какво му липсва вкъщи. Тя не би се поправила. Затова така е по-добре.
— О, Дора, скъпа моя, не ми говори така. Всяка дума е като упрек!
— Не, никакъв упрек! — отвръща тя, като ме целува. — Миличък, та ти не заслужаваш да те упреквам и аз те обичах твърде много, за да те укорявам сериозно. Това беше едничката ми заслуга — освен тази, че бях хубава или поне ти ме мислеше такава. Пусто ли е долу, Доди?
— Много пусто. Много!
— Недей плака. Моят стол там ли е?
— Да, на старото си място.
— О, клетото ми момче, как плаче! Недей, недей! А сега, обещай ми нещо. Искам да говоря с Агнеса. Когато слезеш долу, кажи й това и я изпрати при мен. И докато й говоря, нека никой да не идва — нито дори леля. Искам да говоря само с Агнеса. Искам да й говоря съвсем насаме.
Обещавам й веднага, но така ми е мъчно, че не мога да я оставя.
— Казах, че така е по-добре! — шепне тя и ме държи в обятията си. — Доди, след като изминат още няколко години, ти не би могъл да обичаш толкова своята дете-съпруга; а още след няколко тя така би те разочаровала, та не би могъл и наполовина да я обичаш! Знам, че бях прекалено млада и глупава. Така е много, много по-добре.
Когато слизам долу, намирам Агнеса в приемната. Предавам й Дориното желание. Тя изчезва, оставяйки ме сам с Джип.
Неговата пагода е край камината и той лежи в нея на постланото си с фланела легло, като стене жално и се мъчи да заспи. Светлата луна е висока и ясна. Гледам в нощта, а сълзите ми капят бързо и на сърцето ми е тежко, тежко.
Седя край огъня и си мисля с горчиво угризение за онези чувства, които таях в сърцето си след женитбата си. Мисля си за всички дребни събития, станали между Дора и мен, и се убеждавам колко вярно е това, че животът се състои от дреболии. От морето на възпоминанията ми се издига образът на скъпото дете — такова, каквото го бях видял най-напред, окръжен от прелестта на младежката ни любов и нейното очарование. Наистина ли би било по-добре, ако се бяхме обичали само като момче и момиче и всичко се бе свършило с това? Необуздано сърце, отговори!
Не знам колко време седя така край камината. Старият приятел на моята дете-съпруга ме сепва от унесеността ми. Още по-неспокоен, той изпълзява от къщичката си, поглежда ме, отива до вратата и виейки, иска да се качи горе.
— Не тази вечер, Джип! Не тази вечер!
Той се връща много бавно при мен, ближе ръката ми и вдига замъглените си очи към лицето ми.
— О, Джип, може би никога вече!
Той ляга до нозете ми, протяга се, сякаш се готви да спи, завива жално и умира.
— О, Агнеса! Погледни, погледни!
Това лице, по което са изписани мъка и жал, тези рукнали сълзи, този мълчалив поглед, отправен към мен, тази тържествено вдигната към небето ръка!
— Агнеса?
Свършено е. Пред очите ми пада мрак и за известно време не съзнавам нищо.
LIV ГЛАВА
МИСТЪР МИКОБЪР ДЕЙСТВУВА
Товарът на скръбта ми не ме подтисна отведнъж. Стигнах до състояние, при което ми се струваше, че между мен и бъдещето се е изправила стена, че всичката ми енергия е изсмукана и че никъде не ще намеря убежище освен в гроба. Казвам, че стигнах до това състояние, но не в момента на удара. То ме завладя постепенно. Ако събитията, за които ще разкажа, не ме бяха окръжили така плътно, като отначало смутиха, а после увеличиха скръбта ми, може би (макар и, струва ми се, невероятно) щях да изпадна в това състояние изведнъж. Но при съществуващото положение трябваше да измине известно време, преди да осъзная напълно нещастието си; известно време, през което дори предполагах, че най-острата болка е преминала. И тогава мъката ми се облекчаваше от спомена за всичко онова, което беше най-невинно и най-прекрасно в нежната история, която беше завинаги свършена.
Дори и сега не ми е ясно кога за първи път бе предложено да замина за чужбина, нито пък как стигнахме до решението, че трябва да потърся утеха в промяна и пътуване. В онези скръбни дни духът на Агнеса господстваше над всичко, което мислехме, казвахме и вършехме, така че навярно трябва да отдам този план на нейното влияние. Но нейното влияние се проявяваше така незабелязано, че не мога да кажа нищо повече.