Като забелязах как Тредълс отново поглежда загрижено леля, му напомних, че както беше споменал, има още една точка, върху която трябва да ни осветли.
— Ти и леля ти трябва да ми простите, ако засегна един болезнен въпрос, тъй като боя се, че той действително е такъв — каза Тредълс колебливо, — но смятам, че е необходимо да ви го припомня. В деня на паметното разобличение на Юрая Хийп от страна на мистър Микобър Юрая изказа известна заплаха относно лелиния ти… съпруг.
Леля, запазила вцепенената си стойка и външното си спокойствие, кимна утвърдително.
— Може би това е било само една безцелна дързост от негова страна — забеляза Тредълс.
— Не — отвърна леля.
— Наистина е съществувал такъв човек — простете ми за въпроса — и той е бил подчинен на волята на Юрая, нали?
— Да, добри ми приятелю — каза леля.
Лицето на Тредълс видимо се удължи и той обясни, че не е могъл да засегне този въпрос, че подобно на задълженията на мистър Микобър към Юрая последният не е включил и него в условията си, че вече нямаме никаква власт над Юрая, който без съмнение би ни нанесъл всяка вреда, ако му се удаде случай.
Леля продължаваше да мълчи, докато няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.
— Вие сте напълно прав — каза тя. — Проявявате истинска грижливост, като споменавате и този въпрос.
— Мога ли аз или пък Копърфийлд да направим нещо? — запита мило Тредълс.
— Нищо — отвърна леля. — Благодаря ви много. Това е напразна заплаха, драги ми Трот. Нека повикаме мистър и мисис Микобър. И никой от вас да не ми приказва! — С тези думи тя поглади роклята си и седна изправена, като се загледа към вратата.
— Е, мистър и мисис Микобър! — каза леля, когато двамата съпрузи влязоха. — Прощавайте, че тъй дълго ви държахме вън, обаче трябваше да разискваме върху изселването ви и сега ще ви кажем какво смятаме, че трябва да се направи.
За най-голямо удоволствие на цялото семейство (присъствуваха и децата) тя даде на мистър Микобър подробни обяснения, които така много отговаряха на схващанията му относно изискванията на търговските сделки, че не можахме да го удържим да не изтича навън, за да купи необходимите формуляри за полици. Обаче радостта му бе помрачена от един внезапен удар, тъй като след пет минути той се върна придружен от един полицай и ни заяви всред поток от сълзи, че всичко е загубено. Напълно подготвени за това събитие, което беше безспорно дело на Юрая Хийп, незабавно заплатихме сумата и след още пет минути мистър Микобър седеше до масата, попълваше полиците с израз на съвършено доволство, което само тази обична за него дейност или правенето на пунш можеха да изпишат по светналото му лице. Истинско зрелище беше да се наблюдава как той работи върху полиците с радостта на художник, докосва ги като картини, поглежда ги отстрани, вписва в бележника си дати и суми, разглежда ги, след като ги свърши, обладан от съзнанието за голямата им значимост.
— Най-доброто, което можете да направите, господине — обади се леля, — ако желаете да послушате съвета ми, е да изоставите завинаги тази дейност.
— Госпожо — отвърна мистър Микобър, — моето намерение е да впиша това в девствената страница на бъдещето. Мисис Микобър ще го засвидетелствува. Надявам се, че синът ми Уилкинс никога не ще забрави, че е по-добре да сложи ръката си в огъня, отколкото да държи в нея змиите, които отровиха живота на нещастния му родител! — Дълбоко развълнуван и в миг придобил трагичен вид, мистър Микобър загледа змиите с мрачно отвращение (в което следите от предишното му възхищение към тях не бяха съвсем изчезнали), сгъна ги и ги прибра в джоба си.
Това сложи край на тази вечер. Бяхме изтощени от скръб и умора и леля и аз възнамерявахме да се завърнем в Лондон на другата сутрин. Микобърови щяха да ни последват, след като продадат покъщнината си на някой търговец. Работите на мистър Уикфийлд щяха да бъдат доуредени под ръководството на Тредълс, а след като това се свършеше, и Агнеса щеше да дойде в Лондон. Прекарахме нощта в старата къща, която, освободена от присъствието на Хийпови, изглеждаше прочистена от зараза. Легнах в старата си стая подобно на корабокрушенец скитник, прибрал се у дома си.
На следния ден отидохме в лелината къща — не в моята; и когато седяхме сами, както едно време, преди да си легнем, тя каза:
— Трот, наистина ли желаеш да узнаеш какво ми тежеше напоследък?
— Наистина, лельо. Ако някога е имало момент, когато съм искал да споделя скръбта и мъката ти, той е настоящият.
— Самият ти преживя достатъчно силна скръб, мое дете — каза тя с обич, — без да прибавям и своите малки огорчения. Нищо друго, Трот, не би ме накарало да ги скрия от теб.