Часът за отплаването на емигрантите бързо се приближаваше и моята добра стара дойка (която беше много сломена от нещастието ми) пристигна в Лондон. Срещах се непрестанно с нея и брат й, както и с Микобърови (много често те биваха заедно), обаче никога не се виждах с Емилия.
Една вечер, когато времето за тръгване беше почти дошло, седях самичък с Пеготи и брат й. Заговорихме за Хам. Тя ни описа как нежно се сбогувал той с нея и как мъжествено и ласкаво се държал. Особено проличавало това напоследък, когато, както смятала тя, той бил крайно изморен. Това беше една тема, която никога не омръзваше на милата Пеготи, а когато я слушахме да разправя всички тези неща, почерпани от живота й при него, и ние споделяхме чувствата й.
По това време леля и аз бяхме освободили двете къщички в Хайгит, понеже възнамерявахме аз да отида в чужбина, а тя да се върне във вилата си в Дувър. Имахме временна квартира в Ковънт Гардън. Като се връщах вкъщи след тазвечерния разговор и размишлявах върху случилото се между мен и Хам при последното ми посещение в Ярмут, отхвърлих първоначалното си намерение да оставя писмо до Емилия, когато се сбогувам с вуйчо й на парахода, и реших, че ще е по-добре да й пиша още сега. Помислих си, че след като го получи, може би ще пожелае да изпрати няколко прощални думи на нещастния момък, който така много я обичаше. Би трябвало да й дам тази възможност.
Така че, преди да си легна, седнах в стаята си да й пиша. Казах й, че съм се видял с него и че той ме е помолил да й разкажа онова, което вече съм предал в тези страници. Повторих й го дословно. Излишно бе да разисквам върху него, даже и да имах право да го сторя. Изразените в него доброта и дълбока привързаност нямаха нужда да се украсяват нито от мен, нито от другиго. Оставих го да бъде изпратено сутринта, като драснах един ред на мистър Пеготи, с който го молех да й го предаде.
Легнах си на разсъмване. Тогава бях по-слаб, отколкото си мислех, и като заспах едва след като слънцето беше изгряло, спах до късно на другия ден и станах неотпочинал. Събуди ме безмълвното присъствие на леля край леглото ми. Почувствувах го в съня си, както, предполагам, всички чувствуваме тези неща.
— Трот, миличък — каза тя, когато отворих очи. — Не можех да реша дали да те безпокоя. Мистър Пеготи е тук. Да се качи ли горе?
Отговорих утвърдително и той скоро се появи.
— Мастър Дейви — обърна се той към мен, след като се ръкувахме, — предадох писмото ви на Емилия и тя написа това, като ме помоли да го прочетете и ако намерите, че няма да му причини болка, да бъдете тъй добър да му го препратите.
— Вие прочетохте ли го? — запитах аз.
Той кимна тъжно. Отворих го и прочетох следните думи:
„Получих известието ти. Какво ли бих могла да напиша, за да ти благодаря за добрината и предаността ти към мен!
Думите ти проникнаха дълбоко в сърцето ми. Ще ги помня, докато умра. Те са като остри тръни, но са също и утешение. Молих се над тях. О, така се молих. Като виждам какъв си ти и какъв е вуйчо, разбирам какъв трябва да е и бог и мога да плача пред него.
Сбогом завинаги. Скъпи мой приятелю, сбогом завинаги в този свят. Може би, ако ми е простено, ще се събудя в друг един свят като малко момиче и ще дойда при теб. Благодаря ти и те благославям. Сбогом завинаги.“
Това беше писмото, зацапано със сълзи.
— Мога ли да й кажа, че не намирате в него нищо обидно и ще му го препратите? — каза мистър Пеготи, след като го бях прочел.
— Безсъмнено — отвърнах аз, — само че си мисля…
— Да, мастър Дейви?
— Мисля си, че сам бих могъл да отида в Ярмут. Има достатъчно време да отида и да се върна, преди параходът да е отплавал. Умът ми е непрестанно обърнат към него в самотата му. Да му предам лично това писмо, излязло от ръката й, и да ви дам възможност да й кажете в момента на тръгването, че го е получил, ще бъде благодеяние и за двамата. Милият, добър момък, най-искрено му обещах, че ще изпълня поръченията му, и искам на всяка цена да свърша всичко докрай. Пътуването не е нищо за мен. Никъде не мога да си намеря място и движението ще ми подействува добре. Ще тръгна довечера.
Макар че всячески се стараеше да ме разубеди, виждах как и той мисли като мен. И ако се нуждаех от подтик за намерението си, това би ми оказало въздействие. По моя молба той отиде в агенцията и ми ангажира място за покрива на пощенската кола. Тръгнах с нея вечерта, като отново поех пътя, който бях преминавал при толкова много превратности.
— Не намирате ли, че небето е твърде особено? — запитах аз кочияша. — Не си спомням да съм го виждал такова друг път.