— Нито пък аз — никога не съм го виждал точно такова — отвърна той. — От вятъра е, сър. Предполагам, че не след дълго по морето ще има беля.
Небето представляваше някакъв мрачен хаос. В страшен безпорядък по него се носеха облаци, прилични по цвят на пушек от влажни дърва. Те се сбираха в причудливи купове, като изглеждаха по-дълбоки дори от самата вътрешност на земята. Обезумялата луна като че ли се плъзгаше шеметно през тях, сякаш в страхотния смут на природните стихии бе изгубила пътя си и се бе изплашила. През целия ден бе духал вятър и сега се беше усилил с необикновено свистене. След около час се усили още повече и облаците по небето се стелеха още по-гъсто.
С напредването на нощта облаците се събраха и покриха цялото небе и стана съвсем тъмно. Вятърът духаше все по-остро и по-остро. Той така се усили, че конете ни едва вървяха. На няколко пъти, когато беше най-тъмно (беше късно през септември и нощите не бяха къси), предните коне се извръщаха или пък съвсем спираха; и ние сериозно се бояхме, че дилижансът ще се прекатури. Преди да се разрази бурята, вълни от дъжд, приличен на стоманен порой, ни удряха в лицата и бидейки в невъзможност да продължаваме борбата, спирахме, където имаше дървета или запазени от вятъра стени, за да се подслоним.
Когато пукна зората, вятърът се усили още повече. Веднъж като бях в Ярмут, моряците казваха, че събарял цели топове, но никога не бях виждал нещо като сегашното. Пристигнахме в Ипсич твърде късно, тъй като след изминаването на десет мили от Лондон трябваше да се борим за всеки инч от пътя си. Там заварихме група хора, събрани на пазарния площад, напуснали среднощ леглата си, изплашени от застрашените да паднат комини. Някои от тях, разпръснати из двора на хана, ни разказваха, докато сменяхме конете си, как цели листове олово били вдигнати от високата черковна кула и били захвърлени в една малка улица, като съвсем я задръстили. Други пък разправяха как хора, идващи от съседните села, видели изкоренени дървета, легнали на земята и разпръснати из шосетата и полето край селото. Но бурята не само че не стихваше, а продължаваше да бушува.
Когато с мъка си пробивахме път напред, все по-близо до морето, откъдето ураганът духаше към брега, силата му ставаше все по-ужасна. Доста преди да видим океана, усещахме солените му пръски върху устните си, а идващата от него влага ни мокреше. Водата се беше разляла върху дълги мили от пуста равна площ, проснала се край Ярмут, и плискаше с вълните си колелата на нашия дилижанс. Когато морето се откри пред очите ни, мяркащите се на хоризонта вълни, които се виждаха от време на време над разбунтувалата се стихия, приличаха на кули и здания от друг някой бряг. Когато най-после стигнахме в града, хората се запоказваха на изкривените си порти, чудейки се на пощенската кола, която беше дошла през такава нощ.
Отседнах в старата странноприемница и слязох да погледам морето. Залитах из посипаните с пясък и постлани с водорасли улици, из които се виждаха локви морска пяна, като се страхувах да не ме удари някоя плоча или тухла. На уличните ъгли, където вятърът духаше най-силно, се залавях за случайните минувачи. Като приближих до брега, видях не само лодкарите, но и половината жители на градчето, надничащи иззад постройките. Някои се опитваха да надвият яростта на бурята, за да хвърлят поглед към морето, обаче бяха изблъсквани от пътя си и се връщаха, криволичейки назад.
Приближих се до тези групи хора, всред които имаше вайкащи се жени, чиито съпрузи биха излезли с лодки из морето да ловят херинга или стриди. Нямаше да бъде никак чудно, ако бяха потънали, преди да намерят някъде завет. Побелели стари моряци се движеха сред хората, поклащаха глави, като местеха поглед от небето към морето, и си шепнеха един на друг. Корабопритежатели се движеха неспокойни; деца се сгушваха едно до друго и се взираха в лицата на по-възрастните; дори яки моряци, обезпокоени и загрижени, гледаха с бинокли към морето иззад някой подслон, сякаш наблюдаваха неприятел.
Вятърът подемаше камъни и пясък, духаше с оглушителен рев право в лицето и когато в един промеждутък на страшния му вой надзърнах към морето, останах поразен. Високите водни стени се приближаваха с рев и когато бяха най-големи, сгромолясваха се в бездната и изглеждаха толкова грамадни, сякаш и най-малката от тях би могла да погълне градчето. Всяка оттегляща се вълна се отдръпваше назад с груб рев и издълбаваше огромни дупки в крайбрежния пясък, като че ли искаше да подкопае земята. Покритите с бели пенести гребени водни планини се разбиваха на парчета, преди да достигнат брега. Всяка частица от тях носеше в себе си мощната ярост на цялото и се впускаше да се влее в друго чудовище. Огъващи се хълмове се превръщаха в долини; извиващи се долини, през които се плъзгаха понякога самотни буревестници, се вдигаха нагоре във форма на хълмове. Цели маси вода се тресяха и разлюляваха брега със страшния си тътен. Току-що приела някаква форма, вълната с рев се търкаляше и веднага приемаше други очертания. Въображаемият бряг на хоризонта с неговите кули се надвесваха бързо надолу. Сякаш цялата природа се раздираше и повдигаше нагоре.