Хам наблюдаваше морето, застанал самичък с притаения дъх на очакването зад него, и бурята отпред, докато се появи една голяма оттегляща се вълна. Тогава, като обърна поглед назад към хората, хванали в ръце омотаното около кръста му въже, той се хвърли след нея и поведе борба с водата. Вълните веднага го заподмятаха. Издигаше се с хълмовете, падаше с долините, губеше се под пяната, сетне беше блъснат към сушата. Мъжете дърпаха бързо.
Беше ранен. От мястото си виждах кръвта по лицето му, но той не й обръщаше внимание. Изглежда, им даде някакви нареждания да го оставят по-свободен — поне така разбрах от движенията на ръката му — и отново се впусна напред както преди.
Сега той се отправи към шхуната и отново се издигаше с хълмовете, падаше с долините, губеше се под буйната пяна, носеше се към брега, към кораба, бореше се мъжествено и смело. Разстоянието беше съвсем малко, обаче силата на морето и вятъра правеха борбата страхотна. Най-после той почти достигна разрушения кораб. Толкова се беше приближил, че само с още едно от енергичните си движения би се хванал за него, когато една чудовищна зелена водна стена, впуснала се към брега иззад шхуната, връхлетя върху Хам, който сякаш скочи в нея. Чу се трясък и… шхуната изчезна.
Като тичах към мястото, където дърпаха въжето, видях разни останки, пръснати из морето, сякаш само някакъв сандък беше разтрошен. Ужас се четеше по всяко лице. Издърпаха го пред самите ми нозе — безжизнен, мъртъв. Занесоха го в най-близката къща. И тъй като сега никой не ме спираше, останах при него. Опитахме всички възможни средства да го възвърнем към живот, обаче вълната го беше блъснала смъртоносно и благородното му сърце бе спряло завинаги.
Когато седях край леглото, след като всяка надежда беше изоставена и всичко бе свършено, един рибар, който ме познаваше още когато с Емилия бяхме деца, прошепна името ми на вратата.
— Сър — каза той с разтреперани устни и сълзи се стичаха по загрубялото му от времето пепелявобледо лице, — можете ли да дойдете за минутка?
Старият ми събуден спомен се четеше в погледа му. Запитах го, обхванат от ужас, облегнал се на протегнатата му ръка:
— Някакво тяло ли е изхвърлено на брега?
— Да — каза той.
— Познавам ли го? — попитах го тогава аз.
Той не ми отговори нищо.
Обаче ме заведе на брега. И точно там, където тя и аз бяхме търсили раковини като деца — там, където някой по-леки останки от старата ладия, разрушена нощес от бурята, лежаха пръснати наоколо от вятъра, между развалините на дома, който той бе почернил, го видях да лежи с глава върху ръката си, както често го бях виждал да лежи в спалнята ни в Салем Хаус.
LVI ГЛАВА
НОВАТА И СТАРАТА РАНА
Нямаше защо да казваш, Стиърфорд, когато говорихме за последен път (как далеч беше от мен мисълта, че това ще бъде сетното ни виждане), нямаше защо да казваш: „Мисли си само за най-хубавото в мен!“ Защото винаги съм си спомнял за теб само така! И нима сега с тази гледка пред очите ми можех да сторя иначе?
Донесоха една носилка, положиха го върху нея, покриха го с едно знаме и го понесоха към градчето. Всички мъже, които го носеха, го бяха познавали, бяха ходили с него по море и бяха видели колко горд и смел беше той. Носеха го през дивото бучене и го оставиха в малката къща на Хам, посетена вече от смъртта.
Но когато положиха носилката пред прага, те се спогледаха един друг, а после погледнаха и мен. Знаех защо. Чувствуваха, че не е редно да го оставят да лежи в същата тиха стая.
Отидохме по-далече в града и занесохме товара си в странноприемницата. Веднага след като можах да събера мислите си, пратих за Джорам и го помолих да ми намери превозно средство, с което да пренеса тялото в Лондон през нощта. Знаех, че мой печален дълг беше да се погрижа за него и да подготвя майка му да го посрещне. Горещо желаех да изпълня това задължение, колкото можех по-добре.
Избрах нощта за пътуване, за да събудя по-малко любопитство, когато напусна градчето. Но макар да беше почти полунощ, когато излязох с файтон от двора на хана, следван от катафалката, вън чакаха много хора. Такива имаше и по-нататък по улиците, и дори вън от градчето. Но най-после се озовах сам в пустата нощ и на откритото поле, придружен от праха на юношеското ми приятелство.