Когато пристигнах в Хайгит, беше прекрасен есенен ден. Земята беше пропита с аромата на падналите листа, а слънцето осветяваше онези от тях — обагрени с жълти, червени и кафяви краски, които все още бяха останали по дърветата.
Последната миля извървях пешком, мислейки си по пътя какво трябва да направя. Дадох нареждане на кочияша на катафалката да чака, докато го повикам да ме последва.
Къщата, когато я наближих, изглеждаше все същата. Нито един транспарант не беше вдигнат, нито един знак на живот не се забелязваше в пустия, постлан с плочи двор с неговата покрита пътечка, водеща към винаги затворената врата. Вятърът беше съвсем стихнал и нито един лист не потрепваше.
Отначало нямах смелост да позвъня на портата. И когато надвих нерешителността си, сякаш по самия звук на звънеца се позна защо съм дошъл. Малката прислужничка се показа с ключ в ръка и като ме загледа загрижено, докато отключваше портата, каза:
— Извинете, господине, да не би да сте болен?
— Претърпях много тревога и умора — отвърнах й аз.
— Да не се е случило нещо, сър?… Мистър Джеймс?…
— Тихо! — казах аз. — Да, нещо се е случило и трябва да го съобщя на мисис Стиърфорд. Тя вкъщи ли си е?
Момичето отговори загрижено, че мисис Стиърфорд сега много рядко излиза, дори и с екипаж. Повече седяла в стаята си, не приемала гости, но мен щяла да приеме. Каза ми също така, че господарката й била горе заедно с мис Дартъл. След това ме запита какво трябва да съобщи.
Като й поръчах строго да внимава за държанието си, й дадох визитната си картичка с нареждането да съобщи, че чакам долу. Седнах в приемната, където бяхме стигнали, докато момичето се върнеше. Стаята имаше вид на необитавана и капаците на прозорците бяха полузатворени. Никой не си бе служил с арфата от много, много дни. Там беше и портретът му като момче. Виждаше се и шкафчето, в което майката пазеше писмата му. Чудех се дали тя ги четеше и сега и дали ще ги препрочита и в бъдеще!
Къщата беше толкова тиха, че чувах леките стъпки на момичето горе. Когато се върна, тя ми съобщи, че тъй като мисис Стиърфорд не е здрава, не би могла да слезе долу. Но ако я извиня, че е в стаята си, с удоволствие ще ме приеме там. След няколко минути вече стоях пред нея.
Тя беше в неговата стая; не в своята. Разбрах, естествено, че сега заемаше нея, тъй като й напомняше за сина й, и че вещите му, останали като знаци на спортните му и други постижения, бяха там, на старите си места, поради същата причина. Но когато ме посрещна, тя каза шепнешком, че седи в тази стая, защото гледката, откриваща се от нейната собствена, не е подходяща за болестта й и с величествения си поглед отблъсна и най-малкото съмнение относно истинността на думите си.
Край нея, както обикновено, стоеше Роза Дартъл. Още от първия миг, когато тъмните й очи ме докоснаха, разбрах, че очаква от мен лоша вест. Белегът й изведнъж изпъкна по-ясно. Тя се отдръпна зад стола на мисис Стиърфорд, за да не би да види лицето й, като впери в мен пронизващ поглед, който нито трепна, нито се отмести.
— Много ми е мъчно да ви видя в жалейни дрехи, сър — каза мисис Стиърфорд.
— За нещастие овдовях, госпожо — казах аз.
— Твърде сте млад за такава голяма загуба — отвърна тя. — Много съм огорчена да чуя това. Надявам се, времето ще ви донесе облекчение.
— Надявам се, че времето ще донесе облекчение на всички ни — казах аз, като я погледнах. — Драга мисис Стиърфорд, ние всички трябва да вярваме в това, дори и при най-тежките си нещастия.
Сериозния ми тон и сълзите в очите ми я разтревожиха. Види се, целият ред на мислите й промени насоката си.
Опитах се да се овладея, когато тихичко произнесох името му, обаче гласът ми потрепера. Тя го повтори сама на себе си два или три пъти с нисък глас. Сетне, обръщайки се към мен, каза с насила наложено спокойствие:
— Синът ми болен ли е?
— Много болен.
— Видели ли сте го?
— Да.
— Сдобрихте ли се?
Не можех да кажа нито „да“, нито „не“. Тя извърна леко глава към мястото, където Роза Дартъл бе стояла по-рано, и в този миг само с движение на устните си аз казах на Роза:
— Мъртъв!
Бързо погледнах мисис Стиърфорд, за да не й дам възможност да хвърли поглед назад и да познае по лицето на Роза Дартъл онова, за което още не беше подготвена. Но Роза Дартъл вдигна ръце в ужас и отчаяние и затули с тях лицето си.
Красивата дама (о, колко приличаше тя на сина си!) ме гледаше втренчено и вдигна ръка до челото си. Замолих я да бъде спокойна и да се приготви да понесе, каквото имам да й кажа; обаче по-скоро би трябвало да я моля да заплаче, тъй като тя седеше като каменна фигура.
— Когато бях тук последния път — със заекване започнах аз, — мис Дартъл ми каза, че той пътувал тук-там по море. През онази нощ имаше страхотна буря. Ако тогава се е намирал в открито море, близо до един опасен бряг, както ми казаха, че действително е било, и ако корабът, който са видели, действително е бил същият, с който…