Микобърови сега живееха в малка, мръсна, разклатена странноприемница близо до стълбището. Дървените й, издадени навън, стаички бяха надвесени над реката. Като преселници те бяха обект на любопитството на мнозина във или около Хънгърфорд (така се наричаше мястото, където живееха) и сега бяха привлекли толкова наблюдатели, че с удоволствие потърсихме убежище в стаята им. Леля и Агнеса бяха там, заети с ушиването на още дрешки за децата. Пеготи им помагаше мълчаливо със старата работна кутия, метъра и парчето восък, които бяха надживели толкова много.
Не беше лесно да отговоря на въпросите й, а още по-малко да прошепна на мистър Пеготи, когато мистър Микобър го въведе вътре, че съм предал писмото и че всичко е минало благополучно. Обаче сторих и двете и това много ги зарадва. Ако показвах някакви следи от това, което чувствувах, собствените ми мъки бяха достатъчни да го обяснят.
— И кога ще отплава корабът, мистър Микобър? — запита леля.
Мистър Микобър счете за нужно да подготви било леля, било жена си и затова отвърна, че това ще стане по-скоро, отколкото е очаквал вчера.
— Навярно от кораба са ви съобщили, нали? — каза леля.
— Да, госпожо — отвърна той.
— Е, добре, и в такъв случай кога ще отплава?
— Госпожо — отговори той, — съобщено ми е, че непременно трябва да бъдем там утре, преди седем часа сутринта.
— Я виж ти! — възкликна леля. — Много скоро. Значи корабът утре действително тръгва, мистър Пеготи.
— Да, госпожо. Ще тръгне по реката с отлива. Ако мистър Дейви и сестра ми дойдат вдругиден в Грейвсенд, ще могат да се сбогуват с нас на кораба.
— Непременно ще сторим това — казах аз, — бъдете сигурни!
— Дотогава и докато тръгнем — забеляза мистър Микобър, като ми хвърли многозначителен поглед, — мистър Пеготи и аз непрестанно ще държим вещите си под наблюдение. Ема, любов моя — обърна се той към жена си, като се изкашля величествено, — моят приятел мистър Томъс Тредълс бе така любезен да ми пришепне, че би искал да има честта да поръча продуктите, необходими за приготвянето на умерено количество от онова питие, което е така неразривно свързано в съзнанието ни с прочутото говеждо печено на стара Англия. Думата ми е, накъсо казано, за пунш. При обикновени обстоятелства бих се посвенил да помоля мис Тротууд и мис Уикфийлд за тяхното участие, но…
— Мога да кажа за себе си, че с най-голямо удоволствие ще вдигна наздравица за вашето щастие и преуспяване, мистър Микобър — каза леля.
— Също и аз — потвърди с усмивка Агнеса.
Мистър Микобър веднага слезе долу, където, види се, се чувствуваше като у дома си, и скоро се върна с издигащата пара кана. Не можах да не забележа, че беше белил лимоните със собствения си джобен нож, който, както е прилично за ножа на един практичен заселник, беше дълъг около един фут. И не без известна показност той го изтри в ръкава на жакета си.
Открих, че мисис Микобър и двете по-възрастни деца бяха също снабдени с подобни внушителни инструменти, докато всяко едно от децата си имаше собствена дървена лъжичка, привързана със здрав канап за дрехите му. Също тъй, навярно в очакване на живота в кораба, както и в австралийските дебри, мистър Микобър не наля пунша на жена си и на по-възрастните си деца във винени чаши, което много лесно би могъл да направи, тъй като в стаята имаше цяла поличка, а стори това в едни противни на вид малки тенекиени канчета, като самият той през цялата вечер пи от едно половинлитрово канче, което най-после с голяма радост прибра в джоба си.
— Прощаваме се с разкошите на старата родина — заяви той с истинско доволство. — Жителите на горите не могат, разбира се, да очакват да се възползуват от удобствата на страната на изобилието.
В този момент в стаята влезе едно момче, което съобщи, че долу някой търси мистър Микобър.
— Имам предчувствието — каза мисис Микобър, като сложи на масата тенекиеното си канче, — че трябва да е някой член на семейството ми.
— Ако е така, скъпа моя — забеляза мистър Микобър с обичайния си жар по този въпрос, — понеже този член на семейството ти, който или която и да е, ни остави тъй дълго да ги чакаме, сега пък е наш ред да го оставим той нас да почака.
— Микобър — каза жена му с нисък глас, — в час като настоящия…
— „Не би трябвало да се отвръща на обидата с обида“ — каза мистър Микобър, като стана. — Ема, ти ме укоряваш.
— Ако не си се срещал с членовете на семейството ми, загубата е тяхна, не твоя — заяви жена му. — И ако са съзнали от какво са били лишени благодарение на поведението си в миналото… и сега желаят да ти протегнат ръка за сдобряване, недей ги отблъсква.