С тези думи той изпразни на един дъх канчето си, сякаш вече беше свършил пътуването и бе издържал блестящо изпита си пред най-висшите морски офицери.
— Това, за което се надявам най-много, мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — е, че в лицето на някои членове на семейството ми ние отново ще живеем в старата родина. Не се мръщи, Микобър! Думата ми е не за собственото ми семейство, а за децата на децата ни. Колкото и жизнени да са издънките — продължи мисис Микобър, като клатеше глава, — аз не мога да забравя дървото майка и когато потомството ни придобие известност и богатство, признавам, че бих желала това богатство да се влее в съкровището на Британия.
— Скъпа моя — обади се мистър Микобър, — остави Британия да си живее, както намери за добре. Дължен съм да кажа, че тя никога не е направила нещо за мен и че нямам особено желание в тази насока.
— Микобър — отвърна жена му, — тук не си прав. Ти отиваш, Микобър, към тези далечни брегове не за да отслабиш, а да заякчиш връзките си с Албион.
— Тези връзки, любов моя — възрази мистър Микобър, — не са от такова естество, че да ми наложат да се отклоня от нови връзки.
— Микобър — пак каза съпругата му, — повтарям ти, че тук не си прав. Ти не познаваш силите си, Микобър. Те са именно, които ще заякчат чрез новото ти начинание връзките между самия теб и Албион.
Мистър Микобър седеше в креслото си с вдигнати вежди, като наполовина приемаше и наполовина отхвърляше изтъкваните от мисис Микобър перспективи.
— Драги ми мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — бих желала мистър Микобър да осъзнае положението си. Смятам за твърде съществено още от часа на тръгването си мистър Микобър да осъзнае положението си. Вие ме познавате отдавна, драги ми мистър Копърфийлд, и ви е добре известно, че не притежавам мистър Микобъровия темперамент. Моят нрав е, ако мога така да се изразя, с преобладаващи практични наклонности. Знам, че пътуването ни ще бъде дълго. Знам, че то ще ни донесе много лишения и неудобства. Не мога да затворя очите си за тези обстоятелства. Но също така много добре съзнавам какво представлява мистър Микобър. Познавам скритите му сили. И следователно считам за жизнена необходимост той да почувствува положението си.
— Любов моя — обади се съпругът й, — позволи ми да забележа, че е твърде възможно аз действително да съзнавам положението си в настоящия момент.
— Не мисля, че е така, Микобър — възрази тя. — Не го съзнаваш напълно. Драги ми мистър Копърфийлд, случаят с мистър Микобър не е обикновен. Мистър Микобър отива в една далечна страна със специалното намерение — да бъде напълно разбран и оценен за първи път. Бих желала да застане на носа на кораба и твърдо да каже: „Идвам да победя тази страна! Имате ли почести? Имате ли богатства? Имате ли доходни длъжности? Ако е така, предоставете ми ги. Те ми принадлежат!“
Мистър Микобър ни изгледа с такъв вид, сякаш искаше да каже, че думите на мисис Микобър могат да се вземат под внимание.
— Бих желала — продължи тя — мистър Микобър да бъде Цезар на собствената си съдба. Това, драги ми мистър Копърфийлд, е според мен истинското му положение. Още от първия миг на пътешествието си бих желала мистър Микобър да застане на носа на кораба и да се провикне: „Стига бавене! Стига разочарования! Стига ограничени средства! Това беше в старата родина. Сега сме се отправили към новата и тя трябва да ме възнагради. Дайте ми тази награда!“
Мистър Микобър скръсти решително ръце, сякаш вече стоеше на носа на кораба.
— И като осъзнае положението си, нямам ли право да кажа, че по този начин той няма да разхлаби, а ще заякчи връзките си е Англия? Когато се издигне като важен обществен фактор в онова полукълбо, мога ли да приема, че влиянието му няма да се почувствува и в отечеството ни? Мога ли да бъда толкова малодушна, та да допусна, че мистър Микобър, след като разгърне силите и възможностите си в Австралия, не ще представлява нищо в Англия? Аз съм само жена, но бих била недостойна за самата себе си и за татко, ако проявя такава слабост.
Убеждението на мисис Микобър, че доводите й са непоколебими, придаваше такава убедителност на гласа й, каквато, струва ми се, никога по-рано не бях доловил в него.
— И тъкмо това ме кара да желая още по-горещо в бъдеще отново да се върнем в родината си. Не мога да скрия от себе си вероятността, че мистър Микобър някой ден ще представлява страница от историята. И тогава той отново трябва да се появи в страната, която го роди, но не му даде препитание!
— Любов моя — забеляза мистър Микобър — не мога да не се трогна от чувствата ти. Винаги съм готов да отстъпя пред твоя здрав смисъл. Каквото е писано да стане, ще стане. Да ме пази бог да лиша родината си дори и от една частица от богатствата, които могат да съберат нашите потомци.