В продължение на дълги месеци пътувах всред този сгъстяващ се тъмен облак. Някакви слепи сили се бореха в мен, мъчеха се да добият по-ясни очертания и не ми позволяваха да се върна в отечеството ми, като ме принуждаваха да продължавам скитанията си. Ту преминавах бързо от едно място в друго, ту се застоявах някъде, без да имам цел или нещо, което да ме подкрепя.
Озовах се в Швейцария. Бях отишъл там от Италия през един от големите Алпийски проходи и странствувах с един водач из различните планински пътечки. Може би тези пустинни места са нашепвали нещо на сърцето ми, но не го долавях. Страхотните върхове и пропасти, бучащите потоци, ледниците и снежните пространства ме удивляваха и смайваха, обаче още не бях в състояние да разбера говора им.
Една вечер преди залез слязох в една долина, където трябваше да си отпочина. Като отивах към нея по виещата се планинска пътечка, откъдето я виждах да блести отдолу, стори ми се, че някакъв отдавна чужд за мен усет към красотата и покоя, някакво омекотяващо влияние, събудено от спокойствието й, се раздвижи слабо в гърдите ми. Спомням си, че поспрях, обхванат от мъка, която не беше напълно подтискаща, не съвсем изпълнена с отчаяние. Спомням си, че ме бе обзела надежда, че и за мен могат да настъпят по-добри времена. Спуснах се в долината, когато вечерното слънце осветяваше далечните снежни върхове, които я ограждаха подобно на вечни облаци. Полите на планината, в които беше приютено селцето, бяха сочно зелени, а високо над тази по-крехка растителност се простираха гори от тъмнозелени ели, които се врязваха като клинове в снежните преспи и страшните лавини. Над тях се издигаха вериги назъбени върхове, сиви скали, бляскав сняг и равни пасища и всичко това се сливаше постепенно с ослепително белия сняг. Разпръснати тук-там из планинския склон, подобни на точици, се виждаха самотни дървени къщички, така смалени от издигащите се наоколо върхове, че изглеждаха по-дребни от играчки. Такова беше дори и сгушеното в долината село с дървения мост над потока, който се спускаше над начупени скали и изчезваше с рев между дърветата. В тихия въздух се носеше звукът на далечно пеене — бяха овчарски гласове. Но когато един светъл вечерен облак заплува по средата на планината, почти повярвах, че музиката не е земна и идва оттам. И изведнъж със своето безметежно спокойствие великата природа ми заговори, смекчи сърцето ми и сложил морната си глава на тревата, заплаках, както не бях плакал от смъртта на Дора!
Бях намерил един пакет писма само преди няколко минути, пристигнали за мен в селото, и бях излязъл да се поразходя и ги прочета, докато приготвят вечерята ми. Напоследък доста писма не бяха стигнали до мен и отдавна не бях получавал новини от близките си. Самият аз не бях имал нито смелостта, нито постоянството да пиша, а се бях ограничил да изпращам по един-два реда, с които съобщавах, че съм добре и че съм пристигнал еди-къде си.
Пакетът беше в ръцете ми. Първото писмо, което ми попадна, беше от Агнеса. Тя ми съобщаваше, че била щастлива, чувствувала се полезна и преуспявала, както и се надявала, че ще бъде. Това беше всичко, което ми казваше за себе си. Останалата част от писмото се отнасяше за мен.
Тя не ми даваше никакви съвети, не ми налагаше никакъв дълг. Само ми разкриваше със свойствената си жар вярата си в мен. Казваше ми, че при характер като моя скръбта ще ми донесе добро, изпитанията и горестите ще ме възвисят и ще ми дадат повече сили. Говореше с гордост за славата ми, като изказваше дълбокото убеждение, че ще продължа да работя и още повече ще наложа името си. Беше уверена, че скръбта ми изразява не слабост, а сила. Също както изпитанията през детските ми години са ми помогнали да стана това, което съм, така и по-големите нещастия ще ме калят, за да стана още по-добър; и каквото те са ме научили, и аз ще науча другите. Предоставяше ме на милостта на бога, който бе прибрал в покоя си невинната ми любима, а тя, със своята сестринска обич, ще бъде винаги до мен, където и да отида, и ще се гордее с това, което съм предопределен да постигна.
Скрих писмото във вътрешния си джоб, мислейки си за това, което представлявах преди един час! Когато гласовете замряха и спокойният вечерен облак потъмня, а всички багри на долината избледняха и златистият сняг по планинските върхове се сля с бледото вечерно небе, почувствувах, че надвесилата се над мен нощ е започнала да отминава и сенките й да изчезват, и тогава разбрах колко много обичам Агнеса и как отсега нататък тя ще ми бъде по-скъпа, отколкото ми е била досега.