Самата тя оставаше непроменена. Продължаваше да бъде към мен такава, каквато си беше винаги.
От вечерта на завръщането ми по този въпрос между мен и леля съществуваше нещо, което не мога да нарека натегнатост, но като че ли по взаимно съгласие и двамата мислехме за това, но не изказвахме мислите си с думи. Когато според стария си обичай седяхме вечер край огъня, това усещане често ни обхващаше. И за нас то беше така ясно, сякаш откровено си го бяхме споделили. Но и двамата мълчахме. Бях уверен, че онази вечер тя бе прочела изцяло или отчасти мислите ми и много добре схващаше защо не ти бях изрекъл гласно.
Коледа наближаваше, а Агнеса още не ми бе открила сърдечната си тайна. В мен се събуди подозрението, че може би е доловила истинските ми чувства и това я кара да не ми говори за собствените си преживявания, за да не ми причинява болка. Тази мисъл много ме подтискаше. Ако беше така, жертвата ми бе напразна, най-очевидното ми задължение към нея оставаше неизпълнено и значи вършех това, което всячески се стараех да избягна. Реших, че трябва да сложа край на всички съмнения и ако действително съществува помежду ни някаква преграда, да я съборя със смела ръка.
Беше студен, остър, зимен ден. Как добре си го спомням! Преди няколко часа бе валял сняг и сега лежеше замръзнал върху земята. Гледах от прозореца си морето, над което бушуваше суровият северен вятър. Мислех си как беше духал той над снежните планински пустини в Швейцария, недостъпни за човешки крак, и се чудех дали те са по-самотни, или безлюдният океан.
— Ще яздиш ли днес, Трот? — каза леля, като подаде глава от, вратата.
— Да — отвърнах аз. — Отивам в Кентърбъри. Денят е подходящ за яздене.
— Дано и конят ти да мисли така — каза леля, — но сега той е навел глава и ушите му са тъй увиснали, докато стои до портата, сякаш му се струва, че конюшнята е за предпочитане.
Трябва да отбележа, че леля позволяваше на коня ми да тъпче забранената моравка, макар и да бе непреклонна срещу магаретата.
— Скоро ще се ободри — казах аз.
— Язденето ще бъде от полза поне за господаря му — забеляза леля, като хвърли поглед към листовете хартия върху масата ми. — Дете, дете, много часове прекарваш тук! Когато четях книги, никога не ми е хрумвало колко труд се изисква да се напишат.
— Понякога се изисква труд и да се четат — отвърнах аз. — А колкото до писането им, и то си има своите привлекателни страни, лельо.
— А, така значи! Разбирам какво искаш да кажеш: честолюбие, жажда за похвала, съчувствие и навярно още много други неща. Е, добре! На добър час!
— Знаеш ли нещо ново относно Агнесината любов, за която ми беше загатнала веднъж? — запитах аз, застанал спокойно пред нея. (Тя беше седнала в креслото ми, след като ме бе потупала по рамото.)
Тя ме погледна право в лицето, преди да отговори:
— Струва ми се, че знам, Трот.
— Догадките ти потвърдиха ли се?
— Мисля, че да, Трот.
Тя ме гледаше така съсредоточено и в погледа й се четеше такава жалост, безпокойство и нерешителност, че трябваше да положа най-големи усилия да се покажа весел.
— А освен това, Трот…
— Да, лельо?
— Мисля, че Агнеса ще се омъжва.
— Господ да я благослови! — казах весело аз.
— Господ да я благослови! — повтори и леля. — А също и съпруга й!
Присъединих се към това пожелание, разделих се с леля, слязох бодро долу, яхнах коня и тръгнах. Сега имах още по-голямо основание да направя това, което бях намислил.
Как добре си спомням тази зимна разходка! Спомням си заледените снежинки, които вятърът вдигаше от сухата трева и навяваше върху лицето ми; звънкото потрепване на конските копита сякаш в такт на някаква мелодия; замръзналата земя; снежните преспи, леко раздухвани от вятъра; димящата каруца със старо сено, спряла на върха на хълма, за да си отдъхнат конете, подрънкващи приятно със звънците си; побелелите склонове на отсрещните хълмове, откроени на тъмното небе, сякаш изрисувани върху огромна плоча!
Заварих Агнеса сама. Малките й ученички си бяха отишли по домовете и тя седеше край огъня и четеше. Когато ме видя да влизам, сложи настрана книгата си и като ме приветствува, както обикновено, взе си кошничката с ръкоделието и седна в нишата на един от старомодните прозорци.
Седнах до нея на вътрешния перваз на прозореца и заговорихме за книгата ми, за това, кога ще я свърша, и за напредъка, който бях направил по отношение на нея, след като се бяхме видели последния път. Агнеса беше много весела и смеешком ми предрече, че скоро славата ми ще й попречи да ми говори по тези въпроси.