Научих, че според предположенията мистър Шарп и мистър Мел получават мизерни заплати. А когато за обед имало топло и студено месо на масата на мистър Крийкъл, от мистър Шарп винаги се очаквало да каже, че предпочита студено месо. Това пак беше удостоверено от Дж. Стиърфорд, едничкият от учениците, който седял на директорската маса. Чух, че перуката на мистър Шарп никак не му прилягала и че нямало защо да се надува толкова с нея, тъй като собствената му червена коса ясно се виждала под нея.
Научих, че едно момче, син на търговец на въглища, не плащало такса в замяна на въглищата, които доставяли за училището, поради което го наричали „Разменна търговия“ — заглавие, избрано от учебника по политическа икономия, изразяващо тъкмо този принцип. Научих, че бирата, която поднасяли в трапезарията, била просто грабеж за родителите, а пудингът — същински данък. Научих, че всички в училището считали мис Крийкъл за влюбена в Стиърфорд. Като седях там в тъмното, аз си мислех за звучния му глас, за хубавото му лице, за плавните му маниери и за къдравата му коса и реших, че това е твърде вероятно. Научих, че мистър Мел не бил лош човек, но нямал пукната пара и че мисис Мел, майка му, била бедна като праведния Йов. Тогава си спомних за закуската си и за онова, което бе прозвучало като „Моят Чарли“, но и досега се радвам, че не пророних нито дума по този въпрос.
Всички тези разговори и още много други се проточиха доста след свършване на банкета. По-голямата част от гостите си легнаха почти веднага, след като яденето и пиенето се свършиха, а ние, които бяхме останали да шепнем и да слушаме полуразсъблечени, най-после също си легнахме.
— Лека нощ, малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд. — Аз ще се грижа за теб.
— Много сте любезен — отвърнах му с признателност. — Много съм ви задължен.
— Нямаш сестра, нали? — запита ме Стиърфорд, като се прозина.
— Не — отвърнах аз.
— Жалко — каза Стиърфорд. — Ако бе имал сестра, тя сигурно би била някакво хубавичко, свенливо, мъничко, светлооко момиченце. Би ми направило удоволствие да се запозная с нея. Лека нощ, малки Копърфийлд.
— Лека нощ, господине — отвърнах аз.
След като си легнах, дълго мислих за него. Спомням си, че се надигнах да го видя, легнал под лунната светлина, с хубавото си лице, извърнато нагоре, и с глава, удобно опряна на ръката му. В моите очи той беше човек с голяма власт и затова мислите ми постоянно се въртяха около него. Осветената от лунните лъчи пътека на бъдещето му не бе затъмнявана от никакви сенки.
VII ГЛАВА
„ПЪРВОТО МИ ПОЛУГОДИЕ“ В САЛЕМ ХАУС
На другия ден в училището закипя шумен живот. Спомням си какво дълбоко впечатление ми направи мъртвата тишина, която изведнъж удави врявата в класната стая, когато след закуска мистър Крийкъл застана на вратата, подобно на гигант от приказките, който надзирава пленниците си.
Тънгей бе застанал до лакътя на мистър Крийкъл. Съвсем не бе необходимо да извика така яростно: „Тишина!“ — тъй като и без това момчетата бяха съвсем занемели и никой не се помръдваше.
Видяхме мистър Крийкъл да приказва и чухме как Тънгей повтаря думите му.
— Момчета, започваме новото полугодие. Внимавайте как ще се държите. Съветвам ви да пристъпите към уроците с нови сили, тъй като и аз ще пристъпя с нови сили към наказанията. Окото ми няма ла трепне. Няма смисъл да се почесвате тук-там, тъй като това няма да изтрие забележките, които ще ви напиша. А сега всички на работа!
Когато тази страшна встъпителна реч свърши и Тънгей си излезе, накуцвайки, от стаята, мистър Крийкъл се приближи до мене и ми каза, че ако съм известен с хапането си, и той е известен със същото. Сетне ми показа бастуна си и ме запита какво ще кажа за този зъб? Остър зъб ли е, а? Двоен зъб ли е, а? Ами дълъг ли е, а? И дали хапе, а? Дали хапе? При всеки въпрос той ме удряше с него и аз се извивах от болка. Така че много скоро получих посвещението си в Салем Хаус (както се изрази Стиърфорд) и много скоро се облях в сълзи.
Не искам да кажа, че това бяха специални белези на отличие, които само аз получих. Тъкмо обратното, когато мистър Крийкъл правеше обиколката си из стаята, мнозинството от момчетата (особено по-малките) бяха също удостоени с подобни знаци на внимание. Преди да бе започнала дневната работа, половината от учениците се извиваха и плачеха от болки. И за да не би да излезе, че преувеличавам, страхувам се да кажа, че преди да свърши денят, и другата половина имаха възможност да се превиват и стенат от болки.