— Колко вода трябваше да премина, за да дойда тук — каза мистър Пеготи, — и то за да постоя само един месец. Но тъй съм свикнал с водата, особено пък ако е солена, и приятелите ми са така скъпи, че сякаш неусетно кракът ми тук стъпи… Я виж ти, приказвам в стихове — учуди се той, — макар и да нямах такова намерение.
— Толкова ли скоро ще прекосите обратно всички тези хиляди мили вода? — попита Агнеса.
— Да, госпожо — отвърна той. — Обещах това на Емилия, преди да тръгна. Знаете ли, с годините съвсем не ставам по-млад и ако не бях потеглил сега, едва ли щях да го сторя по-нататък. А все си мислех, че трябва да видя мастър Дейви и вас, прекрасна госпожо, в щастливия ви брак, преди да остарея съвсем.
И той така ни погледна, сякаш не можеше да ни се насити. Агнеса отмести смеешком няколко кичура от посивялата му коса, за да ни вижда по-добре.
— А сега разкажете ни подробно за живота си — подканих го аз.
— Нямам много за разказване, мастър Дейви — отвърна той. — Отидохме там не за да стоим със скръстени ръце, а да работим и наистина работихме. И винаги имаше с какво да преживяваме. Отначало животът ни може би беше малко труден, но винаги преуспявахме. Било със земеделие, било с отглеждане на овце и говеда, доста добре живеем. Сякаш някаква благословия има над главите ни, та добре ни върви и процъфтяваме — каза мистър Пеготи, като благоговейно сведе глава. — Ако вчера не ни е провървяло, провървява ни днес, ако не днес — утре.
— А как е Емилия? — запитахме едновременно с Агнеса.
— Откакто се сбогувахте с нея, госпожо, нито веднъж не я чух да казва вечер молитвите си от другата страна на кеневирения параван, без да спомене името ви. След като изгубихме от погледа си и мастър Дейви в онази вечер, когато слънцето залязваше, отначало й беше много мъчно и уверен съм, че не би могла да издържи, ако знаеше онова, което той беше така грижлив и внимателен да скрие от нас. Но наоколо имаше няколко клети болни хорица и тя се грижеше за тях; а в компанията ни нали имаше и деца — тя и за тях се грижеше; и така времето й се запълни, а добрините, които вършеше, й помагаха да се успокои.
— Кога научи тя за пръв път за нещастието? — попитах аз.
— След като го узнах, пазих го в тайна от нея почти цяла година — каза мистър Пеготи. — Тогава живеехме в едно усамотено място сред прекрасни дървета, а рози покриваха къщичката ни чак до покрива. Веднъж, когато бях на полето, при нас дошъл един пътник от Англия — от Норфък или Съфък, не помня точно отде — и, разбира се, ние го подслонихме, нахранихме го и го настанихме удобно. В нашата колония там всички правим така. Той носеше със себе си един стар вестник и разни други печатни описания на бурята. Ето откъде е узнала. Когато се прибрах вечерта вкъщи, разбрах, че знае.
Той сниши гласа си, като произнесе тези думи, и тъжната тържественост, която така добре познавах, се разля по лицето му.
— Промени ли я много новината? — попитахме ние.
— Да, в продължение на дълго време — каза той, като поклати глава, — ако не и до този час. Но мисля, че усамотението доста й помогна. Пък беше и много заета с домашните птици и другите животни, та и работата й дойде на помощ. Чудя се — каза замислено той, — ако видите сега Емилия, мастър Дейви, дали ще я познаете!
— Толкова ли се е променила? — попитах аз.
— Не знам. Виждам я всеки ден и не знам, но понякога си мисля, че наистина много се е изменила Тъничка фигурка — каза мистър Пеготи, като се загледа в огъня, — някак си изтощена; кротки, тъжни сини очи, деликатно лице, хубава главица, сведена малко надолу; кротък глас и държане дори плахо. Това е Емилия!
Наблюдавахме го мълчаливо, докато той стоеше, загледан в огъня.
— Някои мислят, че е преживяла нещастна любов, други — че е овдовяла. Никой не знае истината. Имаше много случаи за женитба, но, вуйчо — казва ми тя, — за мен това е вече свършено завинаги… Весела, когато е с мен, сдържана с другите; готова да измине дълъг път само за да се занимае с някое дете, да нагледа болен или да помогне за сватбата на някоя девойка (макар че собственият й сватбен ден никога няма да дойде); предано обичаща вуйчо си, търпелива, обичана от млади и стари; търсена от всички, които са в беда. Това е Емилия!
Той прекара длан по лицето си и с полузадушена въздишка вдигна поглед от огъня.
— А Марта още ли е при вас? — попитах аз.
— Марта се омъжи — отвърна той. — Омъжи се през втората година, мастър Дейви. Един млад човек, фермерски работник, мина край нас на път за пазара, като трябваше да извърви над петстотин мили на отиване и връщане — и й предложи да му стане жена (жените там са голяма рядкост). Тя ме помоли да му разправя историята й и аз го сторих. Ожениха се и на четиристотин мили от жилището им няма никакви хора — слушат само собствените си гласове и птичите песни.