Струва ми се, че нямаше друг човек, който така много да обича професията си, както мистър Крийкъл. Той биеше момчетата с такава наслада, сякаш за него това беше удовлетворяване на някакъв инстинкт. Уверен съм, че не можеше да устои на изкушението да бие, особено когато погледът му попаднеше на някое по-пълничко момче. Този тип момчета имаха за него странна притегателна сила и той просто не можеше да се успокои, докато не ги набиеше. Самият аз бях закръгленичък, така че изпитах това много добре върху себе си. Когато си спомням сега за този човек, кръвта ми кипва срещу него от справедливо негодувание, дори и ако никога не съм бил под властта му, а само да бях чувал за него. Ненавиждам го, защото зная, че е невеж звяр, който нямаше повече право да изпълнява тази длъжност, отколкото да бъде адмирал или главнокомандуващ — но и в двата случая би извършил много по-малко зло, отколкото като директор.
Жалки малки изкупители на жестокостта на един безмилостен идол, колко много му се унижавахме! Обръщам поглед назад и виждам как зле съм започнал живота си, като е трябвало да бъда така подло раболепен към един толкова низък и самонадеян човек.
И ето, седя на чина и смирено го наблюдавам как чертае в тетрадката на друга една жертва, чиито ръце преди малко са били ударени със същата линия. И той се мъчи да изтрие следата от побоя с носната си кърпичка. Имам доста работа. Наблюдавам ги не от бездействие, а защото някаква мрачна сила ме влече към него и изпълнен с боязън, искам да узная дали сега е мой ред да страдам или на някого другиго. Цяла редица други малки момчета зад мен го наблюдават със същия напрегнат поглед. Струва ми се, че той долавя всичко това, макар и да дава вид, че не го забелязва. Прави ужасни гримаси, докато чертае в тетрадката, а след това хвърля кос поглед към нашата редица и ние всички свеждаме очи върху книгите си и се разтреперваме. Миг след това отново почваме да го наблюдаваме. Една нещастна жертва, обвинена в нехайство, го приближава по заповед. Заеквайки, нещастникът дава някакви обяснения и обещава, че на другия ден ще бъде по-старателен. Мистър Крийкъл пуща една шега, преди да го набие, и ние всички се смеем на нея — клети кученца, смеем се с бледи като платно лица и умираме от страх.
Сънлив летен следобед. Седя на чина си, а около мен се чува някакво жужене и бръмчене, сякаш момчетата са рой сини мухи. Целият съм проникнат от някакво тежко, неприятно усещане (обядвали сме преди един-два часа), породено от полусмръзнатата мазнина от месото, а главата ми тежи като олово. И света бих дал да мога да си поспя. Седя с поглед вперен в мистър Крийкъл и мигам насреща му като някое бухалче. Когато за миг сънят ме надвива, той все още стои надвесен над мене и чертае в тетрадките, докато най-после идва полекичка зад мене, удря ме с червената линия по гърба, като по този начин ми дава възможност да го усетя наяве.
Ето ме и на игрището, с очи все още привлечени от него, макар че не мога да го видя. Вместо в него вперил съм поглед в един прозорец, край който знам, че обядва. Ако лицето му се покаже, моето изведнъж придобива смирен и умолителен израз. А ако погледне през стъклото, и най-смелото момче (с изключение на Стиърфорд) спира по средата на някое провикване и изведнъж се замисля. Един ден Тредълс (най-нещастното момче на света) счупи случайно този прозорец с една топка. И сега потрепервам, като си спомня какъв ужас изпитах, когато видях това нещо и си представих как топката удря свещената глава на самия мистър Крийкъл.
Клетият Тредълс! С тесния си небесносин костюм, който правеше ръцете и краката му да приличат на немски суджуци, той беше най-веселото и най-злочестото момче в света. Непрестанно го налагаха с бастуна — струва ми се, че го налагаха всеки ден през това полугодие освен един понеделник, когато само го удариха с линията през ръцете и той все се канеше да пише за това на вуйчо си, но никога не го стори. След като слагаше за малко глава върху чина, той се съвземаше, започваше отново да се смее и се залавяше да рисува скелети по цялата си плоча, преди още очите му да бяха напълно изсъхнали. Отначало се чудех каква утеха можеше да намира Тредълс в рисуването на скелети. Дълго време гледах на него като на някакъв млад монах, който чрез тези символи на човешката тленност си напомня, че дори и биенето с ботуш не може да трае вечно. Но навярно той ги рисуваше само затова, че бяха лесни и не се нуждаеха от никакви черти.