Този Тредълс беше наистина благородно момче и считаше верността към другарите си за свой дълг. Няколко пъти си изпати поради това и особено веднъж, когато Стиърфорд се изсмя в черква, а клисарят помисли, че е Тредълс, и го извади навън. И сега виждам как го закараха в карцера под презрителните погледи на всички. Но той не издаде виновника, макар и на следния ден да яде бой заради него, и стоя затворен толкова дълги часове, че когато излезе, латинският му речник гъмжеше от цяло гробище скелети. Но той получи наградата си. Стиърфорд каза, че у Тредълс няма никаква подлост, и ние всички почувствувахме, че това е най-голямата похвала, която можеше да му бъде дадена. Колкото до мене, аз бих изтърпял всичко (макар че съвсем не притежавах смелостта на Тредълс, нито пък бях толкова голям), стига само да мога да спечеля такава отплата.
Най-величествената гледка в живота ми беше да наблюдавам как Стиърфорд отива на черква, хванал подръка мис Крийкъл, начело на редицата. Не мислех, че мис Крийкъл може да се сравни с малката Емилия по хубост, и не бях влюбен в нея (не се осмелявах за това), но я считах за много привлекателна млада дама и ненадмината в благородното си държание. Когато Стиърфорд, облечен в бели панталони, носеше чадъра й, чувствувах се толкова горд, че го познавам. Мислех си, че тя няма друг избор, освен да го обожава. В моите очи мистър Шарп и мистър Мел бяха забележителни личности, но в сравнение с тях Стиърфорд беше това, което е слънцето пред две звезди.
Стиърфорд продължаваше да ми бъде защитник. Това се оказа много ценно за мен, тъй като никой не се осмеляваше да закача този, който имаше честта да бъде покровителстван от него. Той не можеше да ме защитава от мистър Крийкъл, който беше много строг с мен, но когато си изпащах повече от обикновено, винаги ми казваше, че се нуждая от неговата смелост и че ако той е на мое място, не би търпял това. Считах тези думи за насърчение и смятах, че е много мило от негова страна да ми ги каже. В строгостта на мистър Крийкъл имаше само едно-едничко преимущество. Когато идваше да ме бие и се приближаваше от едната или от другата страна на редицата, на която седях, той намираше, че плакатът ми му пречи, поради което ми бе заповядано да го махна и никога вече не го видях.
Едно случайно обстоятелство затвърди още повече близостта между Стиърфорд и мене и ме изпълни с голяма гордост и доволство, макар че понякога ми причиняваше известни неудобства. Това стана при един случай, когато той ми бе направил честта да разговаря с мен на игрището и аз забелязах, че някой си или нещо си — забравих вече какво — ми напомня на някой си или нещо си от Перигрин Пикъл. Тогава той не каза нищо, но когато вечерта си лягах да спя, той ме запита дали имам тази книга.
Отговорих му, че я нямам, и му обясних как съм се добрал до нея и до другите книги, които бях чел.
— Спомняш ли си ги всичките? — запита ме Стиърфорд.
— О, да, имам добра памет и ми се струва, че всичките си ги спомням много добре.
— Тогава виж какво ще ти кажа, малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд, — ще ми ги разправяш. Вечер не мога да заспивам рано и обикновено сутрин се събуждам рано. Ще ги караме една по една. Ще стане също като в „Хиляда и една нощ“.
Почувствувах се крайно поласкан от този план и започнахме да го привеждаме в действие още същата вечер. Не съм в състояние да кажа, нито пък ми се иска да си спомням какви опустошения правех в произведенията на любимите си автори през времето, когато му ги разправях, само знам, че се гордеех с тях и че ги разправях просто и живо, а тези качества много допринасяха за успеха им.
Неудобството беше това, че вечер често ми се спеше и понякога се чувствувах с понижен дух и без настроение да ги подхвана отново и тогава разказването ми се струваше някакво задължение, което непременно трябва да бъде изпълнено, тъй като да разочаровам Стиърфорд или да му причиня неудоволствие беше, разбира се, немислимо. Също така и сутрин, когато бивах изморен и с удоволствие бих си поспал още един час, ми беше доста тежко да ме разбуждат като Шехерезада и да ме принуждават да започна някой дълъг разказ, преди да е ударил звънецът за ставане. Но Стиърфорд постоянствуваше и тъй като в замяна ми правеше домашните и упражненията, и изобщо ми помагаше във всичко, което беше твърде мъчно за мен, не мога да кажа, че губех от тази сделка. Трябва обаче да бъда справедлив към себе си. Бях ръководен не от някакъв користен или себичен порив, нито пък се страхувах от него. Възхищавах се от него и го обичах, и неговото одобрение ми бе достатъчна награда. За мен тя бе толкова ценна, че и сега гледам на тези дреболии с изпълнено с любов сърце.