Измежду всекидневните случки на училищния живот през това първо полугодие имаше още само една, която остана в паметта ми. А е останала поради няколко причини.
Един следобед, когато всички бяхме в много потиснато състояние на духа и мистър Крийкъл пердашеше наляво и надясно, Тънгей влезе и извика с обичайния си гръмовит глас:
— Гости за Копърфийлд!
Размениха се няколко думи между него и мистър Крийкъл относно това, кои са гостите и в коя стая трябва да бъдат поканени. А аз, който според училищния обичай веднага станах, когато чух съобщението, бях изпълнен с трепет и изненада. Казаха ми да мина по задните стълби, да си сложа нова престилка и след това да се явя в трапезарията. Изпълних тези заповеди в такъв смут и вълнение, каквито никога дотогава не бях изпитвал. Когато стигнах до вратата на приемната, хрумна ми, че може да е майка ми — дотогава бях мислил само за мистър и мис Мърдстоун, — поради което дръпнах ръка от дръжката и преди да вляза, спрях се, за да си поплача.
Отначало вътре не видях никого, но тъй като при влизането си почувствувах някакъв натиск върху вратата, аз се огледах и за най-голямо мое учудване видях мистър Пеготи и Хам, които ми махаха с шапки и се притискаха един друг до стената. Не можах да се удържа да не се изсмея, но това беше по-скоро от радост, че съм ги видял, отколкото поради гледката, която представляваха. Ръкувахме се много сърдечно. Толкова се смях, че най-после стана нужда да си извадя носната кърпичка и да си избърша очите.
Мистър Пеготи (спомням си, че при това посещение той нито за миг не затвори уста) показа голяма загриженост, като ме видя да правя това, и смушка Хам да каже нещо.
— Развеселете се, мастър Дейви! — каза Хам, като се захили. — Боже мой, колко сте порасъл!
— Наистина ли съм порасъл? — казах аз, като си бършех очите. Нямаше причина да плача, но очите ми се насълзяваха, като гледах старите си приятели.
— Разбира се, че сте порасли, мастър Дейви! — каза Хам.
— Наистина, че е порасъл! — каза мистър Пеготи.
Те отново се засмяха един на друг и ме накараха и аз да се засмея, така че и тримата се смяхме, докато се появи опасност отново да се разплача.
— Знаете ли как е мама, мистър Пеготи? — запитах аз. — А също така и скъпата ми стара Пеготи?
— Както обикновено — каза мистър Пеготи.
— А малката Емилия и мисис Гъмидж?
— Както обикновено — каза пак мистър Пеготи.
Последва мълчание. За да го прекъсне, мистър Пеготи извади от джобовете си два огромни омара, един също така фантастичен рак и голяма кеневирена торба с дребни морски рачета и ги набута в ръцете на Хам.
— Виждате ли — каза мистър Пеготи, — осмелихме се да ви донесем тези неща, тъй като си спомнихме, че когато бяхте при нас, много ги обичахте. Приготви ги бабичката. Мисис Гъмидж ги свари. Да — продължи мистър Пеготи бавно, като ми направи впечатление, че се придържа към тази тема поради липса на друга, — уверявам ви, че мисис Гъмидж ги свари.
Аз му поблагодарих. Хам гледаше раците, хилеше се глуповато и не помагаше на вуйчо си в разговора. След като го изгледа, мистър Пеготи каза:
— Видите ли, ние се възползувахме от благоприятния вятър и от прилива и тръгнахме с една от ярмутските ни гемии за Грейвсънд. А сестра ми беше съобщила къде се намирате и ми беше писала, че ако ми се случи да отида в Грейвсънд, непременно да дойда тук да ви видя, да ви поздравя от нея и да ви кажа, че всички у дома ви са добре. А когато се върнем, ще кажа на малката Емилия да й пише и да й съобщи, че и вие сте добре както винаги и че всички си живеем весело.
Благодарих му най-сърдечно и като почувствувах, че се изчервявам, изказах предположението, че и малката Емилия се е изменила и вече не е такава, каквато беше, когато се разхождахме по брега и събирахме миди и камъчета.
— Станала е вече същинска девойка — каза мистър Пеготи, — попитайте него.
Той посочи към Хам, който просия от удоволствие над торбата с раците.
— А пък каква е хубава! — възкликна мистър Пеготи.
— И колко е учена! — прибави Хам.
— И как пише! — допълни мистър Пеготи. — Буквите й са черни като смола и са толкова големи, че и отдалеч могат да се видят.
Просто удоволствие беше да се наблюдава възторгът, с който мистър Пеготи приказваше за малката си любимка. И сега го виждам, застанал пред мене, а грубото му космато лице грее от любов и гордост, които не мога да опиша. Честните му очи светват, сякаш в дълбините им лумва някакъв огън. Широката му гръд радостно се повдига. Възбуден, той свива силните си ръце и за да подчертае това, което казва, размахва дясната си ръка, която ми заприличва на огромен чук.