— Нейното ли име?
— Аха — каза мистър Баркис, като кимна с глава.
— Пеготи.
— Това кръщелното й име ли е, или фамилното? — каза мистър Баркис.
— Не, не е кръщелното. Кръщелното й име е Клара.
— Така ли? — каза мистър Баркис.
Изглежда, че това му даде повод за дълги размишления. Той седя дълго така, като се бе съсредоточил в себе си и вътрешно си подсвиркваше.
— Така! — подхвана той най-после. — Значи ще й кажете: Пеготи! Баркис чака отговор. Може би тя ще каже: Какъв отговор? А вие ще кажете: На това, което ти казах. Тогава тя ще каже: А какво беше то? И вие ще й отговорите: Баркис е съгласен.
Мистър Баркис придружи това крайно изкусно обмислено наставление с едно мушване с лакътя си, което ми причини доста силна болка. След това се наведе над коня си, както му бе обичай, като не направи никакъв друг намек по въпроса. Обаче след около половин час извади от джоба си парче тебешир и написа от вътрешната страна на колата: „Клара Пеготи“ — очевидно, за да не го забрави.
Какво странно чувство изпитва човек, когато се връща у дома си и знае, че той вече не е негов дом, и когато всеки предмет там му напомня за щастливите изминали дни, подобни на някакъв сън, който никога вече не ще сънува! Споменът за дните, когато майка ми, Пеготи и аз бяхме всичко един за друг и никой не се бе вмъкнал помежду ни, нахлу в паметта ми. Изпитах едва ли не радост, че вече не съм там, почувствувах едва ли не съжаление, че не съм си останал в училището, където бях забравил мъката си в присъствието на Стиърфорд. Но вече нямаше връщане. Ето и къщата ни, където голите стари брястове бяха извивали множеството си ръце в мразовития зимен въздух и вятърът бе разнасял сламки от старите гарванови гнезда.
Преносвачът свали сандъка ми пред градинската порта и ме остави. Аз тръгнах по пътечката към къщи, като поглеждах към прозорците, и при всяка стъпка изпитвах страх, че може би ще видя мистър или мисис Мърдстоун да се надвесват от някой от тях. Обаче никакво лице не се появи. Бях стигнал вече до къщата и тъй като бе още денем, отворих си вратата по тайния ни начин, без да чукам, и влязох вътре с тихи и плахи стъпки.
Когато пристъпих в преддверието и чух майчиния си глас от старата гостна, само господ знае какъв далечен спомен от детството ми се събуди в паметта ми. Тя пееше някаква песенчица с нисък глас. Струваше ми се, че лежа в ръцете й като малко бебе и я чувам как ми пее. Мелодията бе нова за мен и едновременно с това толкова стара, че някакво умиление преизпълни сърцето ми. Приличаше ми на някой стар приятел, завърнал се след дълго отсъствие.
Гласът й звучеше така замислено и самотно, та си помислих, че е сама. Влязох полекичка в стаята. Тя седеше до огъня и кърмеше едно детенце, чиято малка ръчица бе допряла до врата си. Очите й бяха сведени над лицето му и тя му пееше. Прав бях, при нея нямаше никой друг.
Заговорих й, а тя се стресна и извика. Но като видя, че съм аз, промълви:
— Скъпият ми Дейви, милото ми момче! — и като се приближи до мене, коленичи на земята, целуна ме, сложи главата ми на гърдите си до тази на малкото същество, а ръката му до устните ми.
Бих желал да бях умрял. Бих желал да бях умрял тогава, с онова чувство на сърцето си! Тогава бих бил по-достоен за рая, отколкото в който и да било момент след това.
— Това е братчето ти — каза майка ми, милвайки ме. — Дейви, хубавото ми момченце! Клетото ми дете! — Сетне тя започна да ме целува все по-бурно и по-бурно и обви ръце около шията ми. Точно тогава Пеготи се втурна в стаята и като се тръшна на пода до нас, в продължение на четвърт час беше като полудяла.
Както изглежда, не ме бяха очаквали тъй скоро — преносвачът бе пристигнал доста преди определеното време. Мистър и мис Мърдстоун били на гости у някакви съседи и щели да се върнат чак вечерта. Никога не бях се надявал на подобно нещо. Струваше ми се невъзможно, че ще дойде ден, когато тримата пак ще се съберем, необезпокоявани от никого. В този миг сякаш миналите дни се бяха върнали.
Обядвахме заедно край огъня. Пеготи искаше да ни прислужва, но майка ми не й позволи и я накара да седне при нас. Дадоха ми моята стара чиния с нарисувания в кафяво боен кораб с опънати платна, която в отсъствието ми Пеготи бе скрила някъде, тъй като, каза тя, за нищо на света не би оставила някой да я счупи. Дадоха ми старата ми чаша, на която беше написано „Дейвид“, както и собствените ми виличка и нож, който не можеше да реже.
Докато бяхме на масата, реших, че е време да кажа на Пеготи за мистър Баркис. Преди да свърша, тя започна да се смее, като закри лице с престилката си.
— Пеготи — каза майка ми. — Какво се е случило?
Пеготи само се разсмя още по-силно и още по-силно притискаше престилката до главата си, когато майка ми се опита да я издърпа.