— Какво правиш, глупаво същество такова? — каза майка ми, смеейки се.
— Ох, този човек! — извика Пеготи. — Иска да се омъжа за него.
— Той е много добра партия за теб, нали? — каза майка ми.
— Ей богу, не знам — каза Пеготи. — Не ме питайте. И от злато да беше направен, пак не бих го взела. Нито пък който и да е друг.
— Защо тогава не му го кажеш, чудачка такава? — каза майка ми.
— Да му го кажа — отвърна Пеготи, поглеждайки иззад престилката си — Но той не ми е споменал и дума по този въпрос. Знае си много добре, че ако ми каже нещо такова, ще го цапна по лицето.
Нейното собствено лице бе станало съвсем червено и тя пак го закри с престилката си, като се заля в буен смях. След две-три подобни избухвания продължи обеда си.
Забелязах, че макар и да се усмихваше, когато Пеготи я поглеждаше, майка ми се бе замислила и бе станала по-сериозна. Още от самото начало бях схванал, че се бе променила. Лицето й все още беше много хубаво, обаче сега изглеждаше измъчено от грижи и прекалено деликатно. Беше едва ли не прозрачно. Но не само това. И държането й издаваше загриженост и безпокойство. Най-сетне, като протегна ръка и я сложи с любов върху тази на старата си слугиня, тя каза:
— Мила Пеготи, нали няма да се омъжваш?
— Аз ли, госпожо? — отвърна Пеготи с вперен поглед. — Да ви благослови бог, не.
— Нали не още — каза майка ми нежно.
— Никога! — извика Пеготи.
Майка ми взе ръката й и каза:
— Не ме оставяй, Пеготи. Стой при мене. Може би няма да е за дълго. Какво бих правила без теб!
— Да ви оставя вас, миличката ми! — извика Пеготи. — За нищо на света. Кой ви е турил тази мисъл в глупавата главица? — Понякога Пеготи имаше обичай да говори на майка ми като на някое дете.
Майка ми не отвърна нищо, само й поблагодари, и Пеготи продължи да приказва по своему:
— Аз ли да ви оставя? Бих желала да видя това. Пеготи ли да ви напусне? Как можа да ви дойде това наум? Не, не, не — каза Пеготи, като поклати глава и скръсти ръце. — Пеготи никога не ще ви остави, миличка. Не че тук няма някои личности, които биха се зарадвали, ако тя си отиде, обаче това удоволствие няма да им бъде доставено. Напук на тях ще стоя тук, докато стана сърдита сбърчена бабичка. И когато съвсем оглушея и ослепея, и остана без зъби, та да не ме бива за нищо, дори и за кавга, тогава ще отида при моя Дейви и ще го помоля да ме прибере.
— И тогава, Пеготи — казах аз, — ще те приема с удоволствие и ще те посрещна като царица.
— Да ви благослови бог, мъничкият ми! — извика Пеготи. Знам, че ще сторите това. — И тя предварително ме целуна, разчувствувана от гостоприемството ми. След това отново си закри главата с престилката и пак се смя на мистър Баркис. После тя взе бебето от мъничката му люлка и започна да го гали, подир което излезе и се върна с друго боне, с работната си кутия, със сантиметъра, с парчето восък всичко както преди.
Седяхме край огъня и разговаряхме с наслада. Разправих им какъв жесток директор е мистър Крийкъл и те много ме съжалиха. Разправих им какъв прекрасен човек е Стиърфорд и как се грижи за мен, и Пеготи каза, че ще извърви двадесет мили, за да го види. Когато бебето се събуди, аз го взех в ръце и с любов го галих и милвах. Когато то отново заспа, тихичко се приближих до майка си и според стария си обичай, нарушен от дълго време насам, обвих с ръце кръста й и долепих розовата си буза до рамото й. Още веднъж почувствувах хубавата и коса да ме докосва. Спомням си, че я оприличавах на ангелско крило — и се почувствувах много щастлив.
Седях така и гледах огъня, като ми се струваше, че червените въглени рисуват някакви картини, и почти вярвах, че никога не съм напущал дома си. Мислех си, че мистър и мис Мърдстоун са също такива картини и че когато огънят изгасне, те ще изчезнат. Нищо друго не беше действително освен майка ми, Пеготи и аз.
Пеготи кърпеше един чорап, докато можеше да вижда, след което го надяна на лявата си ръка като ръкавица, а в дясната държеше иглата, готова да направи още един бод, когато в огъня лумнеше някое пламъче. Не мога да си представя чии бяха чорапите, които Пеготи непрестанно кърпеше, нито пък откъде идваше този неизчерпаем запас от чорапи, които винаги се нуждаеха от кърпене. От ранното ми детство тя, изглежда, бе заета само с този вид ръкоделие.
— Чудя се — каза Пеготи, която понякога имаше обичай да се чуди за най-неочаквани неща, — какво ли е станало с пралелята на Дейви?
— Божичко, Пеготи! — каза майка ми, като се стресна от унесеността си. — Какви безсмислици приказваш!
— Но аз действително се чудя, госпожо — каза Пеготи.