Мистър Мърдстоун обърна строго очи към мене и продължи:
— Казах ти, Дейвид, че със съжаление наблюдавам сърдития ти нрав. Не мога да понеса да гледам как пред очите ми се развива такъв един характер, без да се опитам да го поправя. Трябва да се постараеш да го промениш. Трябва да се постараем да го променим.
— Простете, господине — със заекване казах аз. — Откакто съм тук, никога не съм искал да бъда сърдит.
— Не се оправдавай с лъжи! — отвърна той така яростно, че майка ми неволно простря треперещата си ръка помежду ни. — Ти се оттегляш сърдит в стаята си, седиш там, когато би трябвало да си тук. Веднъж завинаги трябва да разбереш, че настоявам да седиш тук, а не там. Също така изисквам от тебе да бъдеш послушен. Ти ме познаваш, Дейвид. Всичко трябва да става така, както желая аз.
Мис Мърдстоун се изкиска дрезгаво.
— Държа да се отнасяш с мен с уважение и да бъдеш готов да ме слушаш — продължи той. — А трябва да се отнасяш така и към Джейн Мърдстоун и към майка си. Не мога да позволя на едно дете да бяга от тази стая, сякаш е заразна. Седни!
Той ми заповядваше като на куче и аз го слушах като такова.
— И още нещо — каза той. — Забелязвам, че имаш склонност към долно и просташко общество. Не ти позволявам да дружиш със слугите. Кухнята няма да ти помогне да станеш по-добър. А колкото се отнася до жената, която те подстрекава — за нея не казвам нищо, тъй като ти, Клара — обърна се той към майка ми с нисък глас, — поради своите стари фантазии питаеш някаква слабост към нея, която още не си превъзмогнала.
— И това е съвсем необяснимо заслепление! — извика мис Мърдстоун.
— Казвам само — обърна се той пак към мен, — че не одобрявам другаруването ти с мис Пеготи и ти забранявам да ходиш при нея. А сега, Дейвид, трябва да се подчиниш, тъй като много добре знаеш какво ще последва, ако не се придържаш буквално към заповедите ми.
Знаех това много добре — може би по-добре, отколкото той си мислеше, поне колкото до последиците, които би търпяла майка ми — и наистина изпълних заповедта му буквално. Вече не търсех убежище в стаята си, нито пък при Пеготи. Ден след ден седях унило в гостната, като с нетърпение чаках да стане време за лягане.
Каква досада бях принуден да търпя, когато седях неподвижен все в едно и също положение в продължение на дълги часове, като се боях да помръдна с крак или с ръка, за да не би мис Мърдстоун да се оплаче (както тя често вършеше това) от немирството ми. Боях се дори и поглед да хвърля от страх да не срещна неприязнения взор на старата мома, която би счела това за нов повод за забележки! Колко непоносимо скучно беше да седя и да слушам тиктакането на часовника, да наблюдавам как мис Мърдстоун нанизва стоманените си мъниста и да размишлявам дали някога тя ще се омъжи и кой ли нещастник ще бъде съпругът й. Броях гипсовите извивки на камината и отправях поглед към вратата, по тапетите на стените и тавана.
Как се разхождах самичък по калните ливади през студените зимни дни, като навсякъде носех в мисълта си и гостната, и мистър и мис Мърдстоун. Страшен товар, който бях длъжен да търпя на раменете си, кошмар, който не можах да отбягна, тежест, която затъпяваше разсъдъка ми, сковаваше сетивата ми!
Колко тягостно беше да седя мълчешком в столовата на обед, боейки се, че и приборът ми на масата е излишен, и апетитът ми е излишен, и столът ми е излишен, и самият аз съм излишен!
Колко мрачни бяха вечерите, когато запалваха светците и очакваха да се заловя за някакво занимание, но като не смеех да взема някоя приятна книга, се зачитах в скучни и студени трактати по аритметика. Уви, всички таблици за тежини и мерки се смесваха в нещастната ми глава с разни мелодии и ми бе невъзможно да ги науча, тъй като те влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, като конец през иглени уши.
Как се прозявах и задрямвах въпреки усилията си да се удържа. Как се стрясках от скритата си дрямка. Как никога не получавах отговор на плахите забележки, които рядко правех. Как приличах на празно пространство, на което никой не обръща внимание, и как въпреки това на всекиго пречех. Какво тежко облекчение чувствувах, когато мис Мърдстоун ми заповядваше да си легна, щом като часовникът започваше да бие девет.
Не съжалявах, когато дойде време да си тръгна. Бях изпаднал в някаква тъпота, но с удоволствие чаках времето, когато щях отново да видя Стиърфорд, макар и зад него да се изправяше мрачната фигура на мистър Крийкъл. Мистър Баркис отново се появи на портата и мис Мърдстоун отново каза с глас, в който звучеше предупреждение:
— Клара! — когато майка ми се надвеси над мен да ми каже сбогом.