Наблюдавах всичко това, докато седях пред малката масичка в ъгъла, сложил глава на ръцете си, а мислите ми се лутаха в съвсем друга посока. Файтонът скоро спря пред магазина. Най-напред сложиха кошниците, след това мен, а най-после те тримата се качиха. Спомням си, че това беше нещо средно между файтон и кола за пренасяне на пиана, боядисана в черно и карана от един черен кон с дълга опашка. Имаше достатъчно място за всички ни.
Не знам дали някога в живота си съм изпитвал чувство, подобно на това, което ме обхвана, когато ги гледах така весели, въпреки занаята им и целта, за която се бяха отправили. Не им се сърдех, а по-скоро се страхувах от тях като от същества, с които нямам нищо общо. Те бяха много весели. Старият човек седеше отпред и караше, а двамата млади бяха заели места зад него. Когато се обърнеше да им каже нещо, те се доближаваха от двете страни на пълното му лице. Биха се разговаряли и с мене, но аз се държах настрана, забил нос в един ъгъл. Ласките и веселостта им, макар и не шумна, ме плашеше и едва ли не се чудех как не ги сполетява нещо лошо като наказание за коравосърдечието им.
Така че, когато спряха, за да нахранят коня и себе си, и ядоха, и пиха с най-голямо удоволствие, аз не се докоснах до нищо, а стоях гладен. Когато стигнахме до дома, изскочих бързо и безшумно от задната страна на файтона, за да не се явя с тях пред тъжните закрити прозорци, обърнати към мен като затворени очи, които някога са били весели. Обилни сълзи се стекоха по бузите ми, когато видях прозореца на майчината си стая и до него този, който в добрите минали дни бе мой.
Преди да стигна до вратата, бях вече в Пеготините прегръдки и тя ме заведе вътре. Мъката й избухна още когато ме видя, обаче тя скоро се овладя, като говореше шепнешком и вървеше тихо, сякаш можеше да смути умрелите. Разбрах, че от дълго време не е спала. Тя остана да бди и тази нощ. Докато скъпата й господарка е все още над земята, каза тя, няма нито за миг да я остави.
Когато влязох в гостната, мистър Мърдстоун не ме забеляза, само седеше край огъня, като плачеше тихичко, обронил глава над страничната облегалка на стола си. Мис Мърдстоун бе заета с нещо на писалищната си маса, отрупана с писма и хартии. Тя ми подаде студените си нокти и ме запита със стоманен шепот дали са ми взели мярка за траурните дрехи.
— Да — отговорих й аз.
— А ризите ти — запита мис Мърдстоун, — донесе ли си ги?
— Да, госпожо. Донесох си всичките дрехи.
Това бяха едничките утешителни думи, които твърдостта й позволи да ми каже. Не се съмнявам, че изпитваше удоволствие, като по този начин имаше възможност да покаже това, което тя наричаше самообладание, твърдост, спокойствие на духа, здрав разсъдък и цялата онази дяволска поредица от противни качества. Много се гордееше със способностите си на делова жена и ги проявяваше, като свеждаше всичко до писане с перо и мастило, без да се трогва от нищо. През останалата част на деня, както и от сутринта до вечерта на другия ден, тя седя на писалището си, като скърцаше спокойно с твърдото си перо и с всички разговаряше с неизменния си хладнокръвен шепот. Нито един мускул на лицето й не трепваше, нито една мека нотка не прозвучаваше в гласа й и нито една гънка не се появяваше по роклята й.
Понякога брат й вземаше някоя книга, но не го виждах да я чете. Той я разтваряше и сякаш четеше, но стоеше така в продължение на цял час, без да обърне страницата, след което я оставяше и се разхождаше напред-назад из стаята. Аз седях със скръстени ръце и го наблюдавах, като по цели часове броях крачките му. Той много рядко заговаряше със сестра си, а на мен не каза нито дума. В смълчаната къща се чуваше само тиктакането на часовниците и стъпките на мистър Мърдстоун.
През тези дни преди погребението виждах Пеготи много нарядко. Когато минавах нагоре-надолу по стълбите, винаги я намирах някъде около стаята, в която лежаха майка ми и детето. Тя идваше при мен само вечер и седеше до главата ми, докато заспях. Един или два дни преди погребението — през онова време всички дни се бяха слели в едно, тъй като нямаше какво да ги отдели един от друг — тя ме заведе в стаята. Едничкото нещо, което си спомням, бе, че под снежнобялата покривка на кревата лежеше самото въплъщение на тържествената тишина и покой, които владееха в цялата къща. Когато тя понечи да отвие полекичка покривката, аз извиках: — О, не, не! — и й хванах ръката.
Ако погребението би било вчера, нямаше да си го спомням по-добре. Всичко ми е така свежо в паметта — самият въздух в хубавата приемна, когато надзърнах през вратата, пламтящият огън, бляскащото вино в каните, шарките по чашите и чиниите, лекият сладък дъх на торта, миризмата на мис Мърдстоуновата рокля и на черните ни дрехи. В стаята е мистър Чилип и той идва да ми каже нещо.