— А как е мастър Дейви? — пита ласкаво той.
Не мога да му кажа, че съм много добре. Само му подавам ръката си, която той държи в своята.
— Божичко! — каза мистър Чилип, като се усмихва свенливо, а нещо проблясва в очите му. — Малките ни приятели така бързо израстват, че просто не можем да ги познаем, нали, госпожо?
Той отправя тези думи към мис Мърдстоун, която не му отговаря.
— И колко много сме се изменили, нали, госпожо? — продължава мистър Чилип.
Мис Мърдстоун отговаря само като се намусва и кимва със студена учтивост. Сконфузен, мистър Чилип отива в един ъгъл, като продължава да ме държи за ръка, но вече не отваря уста.
Забелязвам това, защото изобщо забелязвам всичко, което става наоколо ми, макар че откакто съм си дошъл вкъщи, нищо не ме интересува. Разнася се някакъв звън и мистър Оумър заедно с друг един човек идват да ни подготвят. Както Пеготи ми бе разправила много отдавна, тези, които придружили баща ми до същия гроб, били събрани в същата стая.
Тук сме мистър Мърдстоун, съседът ни мистър Грейпър, мистър Чилип и аз. Когато отиваме до вратата, носачите и техният товар са вече в градината. Те пристъпват пред нас по пътеката, край брястовете, през портата и влизат в черковния двор, където тъй често съм слушал птичите песни през летните сутрини.
Застанали сме около гроба. Денят ми изглежда по-различен от другите дни, а и светлината е по-друга — по-тъжна. Наоколо цари тържествена тишина, която сякаш сме донесли от къщи заедно с тези, които щяха да легнат в отворената могила. Всички сме гологлави. Чувам гласа на свещеника, далечен в открития въздух, и все пак ясен и разбираем. Той мълви: „Аз съм възкресението и животът, каза бог!“ Сетне чувам ридания и като се оглеждам наоколо, виждам настрана от тълпата добрата и вярна слугиня, която сега обичам най-много от всички хора на света. Детското ми сърце е уверено, че един ден бог ще й каже: „Добре си сторила!“
В малката група хора има много познати лица. Лица, които съм виждал в черква, когато погледът ми е блуждаел наоколо, лица, които за първи път са зърнали майка ми, когато е дошла в селото им, сияйна в красотата си. Но не мисля за тях, не мисля за нищо освен за скръбта си и въпреки това ги виждам и ги познавам. Дори забелязвам в далечината Мини, която хвърля поглед към любимия си, застанал близо до мен.
Всичко е свършено. Гробът е засипан и ние се връщаме към дома. Пред нас се изправя къщата ни, така хубава и непроменена. Тя навява такива спомени за всичко онова, което вече си е отишло завинаги, че досегашната ми скръб е нищо в сравнение с тази, която тя събужда. Отвеждат ме. Мистър Чилип ми говори. Когато се прибираме вкъщи, той намокря устата ми с малко вода, а когато го помолвам да се кача в стаята си, той пуща ръката ми с нежността на жена.
Всичко това като че ли е станало вчера. По-сетнешни случки отдавна са отлетели към онзи бряг, където всички забравени неща отново се появяват, но тази стои като висока скала всред океана.
Знаех, че Пеготи ще дойде при мен в стаята ми. Празничната тишина на къщата (денят така приличаше на неделя!) беше благотворна и за двама ни. Тя седна край мен на малкото ми легло. После взе ръката ми, като от време на време я погалваше и целуваше, също както би утешила малкото ми братче, и ми разправи по своему всичко онова, което имаше да ми казва за случилото се.
— От дълго време тя не беше добре — каза Пеготи. — Тревожеше се и не беше щастлива. Когато бебето се роди, отначало си помислих, че ще се поправи, но тя отслабна още повече и всеки ден силите й отпадаха. Преди да дойде бебето, обичаше да си седи самичка и да плаче. Но след това все му пееше — така нежно, че веднъж, когато я чух, помислих, че това е някакъв глас от въздуха който отлита нагоре. Струваше ми се, че напоследък бе станала още по-плаха и чувствителна и всяка по-рязка дума бе като удар за нея. Но към мен си беше все същата. Милото ми момиче никога не се промени към своята глупава Пеготи.
Тук Пеготи млъкна и нежно погали ръката ми.
— Последния път, когато я видях да прилича на себе си, беше през онзи ден, когато вие си дойдохте за ваканция, миличкият ми. В деня, когато си заминахте, тя ми каза: „Никога вече няма да видя скъпото си момченце. Казва ми го един вътрешен глас и знам, че е така.“ След това тя се мъчеше да се държи и когато й кажеха, че е лекомислена и безразсъдна, тя даваше вид, че наистина е такава, но от лекомислието и безразсъдността й не бе останало нищо. Тя никога не каза на съпруга си това, което бе казала на мен — страхуваше се да го каже на когото и да било. Обаче една вечер, около една седмица преди смъртта си, му рекла: „Мили, струва ми се, че скоро ще умра.“ — „Тогава ми стана по-леко на душата, Пеготи — каза ми тя същата вечер, когато й помагах да си легне. — Клетичкият, той ще свиква постепенно с тази мисъл и най-после всичко ще свърши. Много съм изморена. Ако това е сън, стой до мен, докато заспивам. Не ме оставяй. Бог да благослови и двете ми деца! Да защити и да запази момченцето ми, кръглото сираче!“ След това вече не напуснах постелята й — каза Пеготи. — Тя често говореше с онези двамата долу — тъй като ги обичаше. Не можеше да не обича хората, които биваха около нея — но когато си излизаха от стаята й, винаги търсеше своята Пеготи и не можеше да заспи, ако аз не бях при нея. Последната вечер тя ме целуна и каза: „Ако бебето ми умре, Пеготи, моля ти се, нека да го сложат в обятията ми и да ни погребат заедно. (И наистина, така бе сторено, тъй като клетото детенце живяло само един ден след нея.) Нека скъпото ми момче ме придружи до мястото на последната ни почивка и му кажи, че докато е лежала тук, майка му го е благословила не веднъж, а хиляди пъти.“