Последва ново мълчание и Пеготи пак ме погали нежно по ръката.
— Беше вече късна нощ, когато майка ти ме помоли за малко вода — продължи Пеготи. — След като й дадох, тя ми се усмихна така мило, клетичката! Толкова беше хубава! Зората се бе пукнала и слънцето бе изгряло, а тя ми разправяше колко мил и внимателен е бил винаги с нея мистър Копърфийлд. Бил много търпелив и когато тя започвала да се съмнява в себе си, той винаги й казвал, че любещото сърце струва много повече от мъдростта и че е много щастлив с нея. „Мила Пеготи — каза тогава тя, — приближи ме до себе си. (Беше толкова слаба, че не можеше сама да се движи.) Сложи добрата си ръка под врата ми — каза тя — и ме обърни към себе си, защото лицето ти се отдалечава от мен, а аз искам да го виждам.“ Сторих това, което искаше. И, Дейви, дошло бе времето да се изпълнят думите, които ти бях казала при тръгването — тя беше щастлива да сложи глава върху ръката на своята глупава намусена Пеготи. Така умря като дете, което заспива.
Тъй свърши разказът на Пеготи. От момента, когато научих за смъртта на мама, образът й от последните месеци престана да същества. Оттогава нататък за мен тя бе само младата майка от ранното ми детство, която имаше обичай да навива къдрите си на пръста си и да танцува с мен във вечерния здрач на гостната. Това, което Пеготи ми разправи за последните й дни, само затвърди още повече в паметта ми по-раншния й образ. Може би изглежда странно, но така беше. Чрез смъртта си тя се върна пак към спокойната си младост и заличи всичко останало.
Майката, която лежеше в гроба, бе майката на моето детинство. Малкото същество в ръцете й бях аз, такъв, какъвто бях по-рано, притихнал завинаги в обятията й.
X ГЛАВА
ИЗОСТАВЯТ МЕ И ПОСЛЕ ПАК СЕ ПОГРИЖВАТ ЗА МЕН
Първото нещо, което мис Мърдстоун направи на другия ден, след като едва бяхме успели да разтворим прозорците и да пуснем светлината отново вкъщи, беше да предупреди Пеготи, че след един месец трябва да си отиде. Колкото и да бе ненавиждала тази служба, вярвам, че би я задържала заради мен и би я предпочела пред най-хубавата служба на света. Тя ми каза, че трябва да се разделим и ми обясни защо. И на двама ни стана много мъчно.
А колкото до мен и до бъдещето ми, не предприеха нито една стъпка и не казаха нито дума. Сигурен съм, че биха били много щастливи, ако можеха и от мен да се отърват, като ми дадат едномесечно предупреждение. Веднъж събрах достатъчно смелост и попитах мис Мърдстоун кога ще се върна в училището. Тя ми отвърна сухо, че доколкото знае, едва ли ще се връщам там. Не ми казаха нищо повече. И двамата с Пеготи бяхме много загрижени за бъдещето ми, но нито тя, нито аз можехме да получим някакви сведения по въпроса.
Имаше само една промяна в положението ми — освободиха ме от всички по-раншни задължения и напълно ме изоставиха. Това свали голямо бреме от плещите ми, но ако се бях замислил по-дълбоко, това обстоятелство щеше да ме накара да се загрижа повече за бъдещето си. Не само че вече не ме принуждаваха да скучая в гостната, но дори когато веднъж отидох там, мис Мърдстоун намръщено ми даде да разбера, че трябва да си изляза. Вече не ми забраняваха да отивам при Пеготи и дотолкова, доколкото не се пречках на пътя на мистър Мърдстоун, никой не се интересуваше къде ходя и какво правя. Отначало живеех под страха, че или той, или мис Мърдстоун ще се заловят отново с образованието ми. Скоро обаче се убедих, че всички подобни опасения са неоснователни и че едничкото нещо, което можех да очаквам, беше пълно пренебрежение.