Това откритие не ми причини голяма болка. Все още бях замаян от удара, причинен от майчината ми смърт, и вцепенението, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да мисля за по-маловажни неща. Дори си спомням, че понякога си мислех за възможността изобщо да не продължавам образованието си. Това никак не ме тревожеше. Постепенно станах едно раздърпано, намусено същество, което се скиташе безцелно из селото. И за да се отърва от това положение, си мечтаех да избягам и да си търся щастието другаде, като някой от любимите ми герои. Но това бяха само блянове, пробягващи видения, нарисувани по стените на стаята ми, и когато се стопяваха, те оставяха стените отново голи.
— Пеготи — прошепнах една вечер замислено, когато си греех ръцете на кухненския огън, — мистър Мърдстоун ме ненавижда повече отпреди. Никога не ме е обичал особено, но напоследък предпочита да не ме вижда, ако е възможно.
— Може би поради скръбта си — каза Пеготи, като галеше косата ми.
— Но, Пеготи, и на мен ми е мъчно. Ако знаех, че е поради скръбта му, нямаше да се чувствувам засегнат. Но не е от това, съвсем не.
— Откъде знаеш, че не е? — каза Пеготи след малко.
— Скръбта му е нещо съвсем друго. В този момент, когато седи долу със сестра си, той изпитва скръб, но ако аз вляза вътре, Пеготи, той ще изпита и още нещо.
— А какво ще бъде то? — запита Пеготи.
— Гняв — отвърнах, като неволно направих гримаса, наподобяваща неговото мусене. — Ако това, което изпитва, е само скръб, той не би ме поглеждал така. Онова, което аз изпитвам, е само скръб и тя ме прави по-добър.
За известно време Пеготи не продума нищо и аз продължих да си грея ръцете също така мълчаливо.
— Дейви — каза тя най-после.
— Да, Пеготи?
— Опитах се, миличък, по всички възможни и невъзможни начини да си намеря подходяща служба тук, в Блъндърстоун, но не можах да открия подобно нещо, любов моя.
— А какво възнамеряваш да правиш, Пеготи? — попитах разтревожено аз. — Другаде ли ще отидеш да си търсиш щастието?
— Предполагам, че ще се принудя да отида в Ярмут и да живея там — отвърна Пеготи.
— Би могла да отидеш и по-далеч — казах аз, малко разведрен — и тогава щеше да е все едно, че съм те загубил. А ако си там, мила Пеготи, ще мога да те виждам от време на време. Най-после Ярмут не е на края на света, нали?
— Тъкмо обратното, слава богу! — извика Пеготи възбудено. — Докато си тук, миличкият ми, ще идвам да те виждам всяка седмица. Да, всяка седмица, докато съм жива.
Това обещание смъкна цял товар от плещите ми. Но не беше само то, тъй като Пеготи продължи:
— Виж какво, Дейви, най-напред ще отида на гости на брат си за около две седмици — да се поуспокоя и да дойда на себе си. И си мислех, че тъй като понастоящем не държат много на теб тука, може би ще те пуснат да дойдеш с мен.
В този миг нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. Мисълта, че отново ще бъда заобиколен от тези честни хора със светнали от гостоприемство лица, мисълта, че ще се върне покоят на онова неделно утро, когато камбаните биеха, камъчетата падаха в морето, а приличните на сенки кораби изплуваха из мъглата, внесе ведрина в душата ми. Представях си как ще скитам с малката Емилия, ще й разправям за бедите си и ще търся утеха в мидите и камъчетата по брега. Вярно е, че следния миг се стреснах от опасението, че може би мис Мърдстоун няма да даде съгласието си, но скоро се успокоих, тъй като тя дойде да направи вечерното претърсване на долапите, докато още разговаряхме, и Пеготи веднага постави въпроса със смелост, която ме учуди.
— Момчето там ще лентяйства — каза мис Мърдстоун, като гледаше в едно гърне с туршия, — а лентяйството води до всички пороци. Но според мен той, разбира се, би лентяйствал и тук, и където и да било.
Видях, че Пеготи си има готов отговор, но заради мен го преглътна и продължи да мълчи.
— Хм! — каза мис Мърдстоун, като продължаваше да гледа туршията. — По-важно от всичко, най-важно от всичко е брат ми да не бъде обезпокояван и да не се тревожи. Смятам, че най-добре ще е да отговоря утвърдително.
Поблагодарих й, без да показвам радостта си, за да не би да оттегли съгласието си. Разбрах, че бях постъпил разумно, тъй като ме погледна така кисело, сякаш черните й очи бяха погълнали цялото съдържание на гърнето. Както и да е, тя даде съгласието си и не го оттегли. Когато месецът изтече, Пеготи и аз бяхме готови за тръгване.