Мистър Баркис дойде вкъщи за багажа на Пеготи. Никога по-рано не го бях виждал да минава през градинската порта, но сега дори влезе вътре. Когато на излизане вдигаше най-тежкия сандък, той ми хвърли многозначителен поглед, ако изобщо би могло да се каже, че лицето на мистър Баркис може да изразява нещо.
Естествено, Пеготи беше в потиснато състояние на духа, тъй като напущаше мястото, което й бе дом в продължение на няколко години и където бяха живели съществата, към които се беше най-много привързала. Още от рано сутринта отиде на гробищата и седна в колата с носната си кърпичка до очите. Докато тя беше в това състояние, мистър Баркис не проявяваше никакви признаци на живот. Той седеше на обичайното си място и в обичайната си поза, подобно на някаква голяма препарирана фигура. Но когато тя започна да се оглежда наоколо и да ми приказва, той кимна с глава и се ухили на няколко пъти. Нямам понятие на кого или на какво се бе ухилил.
— Какъв хубав ден, мистър Баркис! — казах аз учтиво.
— Не е лош — отвърна мистър Баркис, който винаги биваше сдържан в изразите си и рядко си позволяваше да каже нещо по-смело.
— Сега Пеготи се чувствува доста добре, мистър Баркис — заявих аз, за да му доставя удоволствие.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
След като поразмисли върху това с мъдър вид, мистър Баркис я погледна и каза:
— По-добре ли сте сега?
Пеготи се засмя и отговори утвърдително.
— Но наистина, питам ви, добре ли сте? — изджавка мистър Баркис, като се приближи малко към нея и я мушна с лакът. — Наистина ли сега сте по-добре? Наистина ли, а? — При всеки от тези въпроси той се приближаваше по малко до нея и я мушваше в лакътя, така че най-накрая всички се събрахме в левия ъгъл и бях така притиснат, че едва можех да седя.
Пеготи привлече вниманието на мистър Баркис към страданията ми и той веднага ми освободи повече място и малко по малко се отдръпна. Не можах обаче да не забележа, че е изнамерил чудесен начин да проявява вниманието си леко, приятно и остроумно, без да създава неудобството да търси теми за разговор. Явно ликуваше. От време на време се обръщаше към Пеготи и като повтаряше: „Наистина ли сега сте по-добре?“ — връхлетяваше върху ни, докато най-сетне ми стана невъзможно да дишам. Накрая, когато го виждах готов да направи това, аз скачах, заставах на стъпалото на колата и давах вид, че се възхищавам от гледката. Това се оказа много удобно.
Той беше така учтив, че спря в един хан специално заради нас и ни почерпи с печено агнешко и бира. Когато Пеготи бе вдигнала чаша и пиеше, стремежът да се приближи към нас пак го обхвана и той едва не я задави. Но колкото повече наближавахме края на пътуването, толкова по-зает ставаше той и толкова по-малко време имаше да проявява галантност. И когато спряхме в Ярмут, всички бяхме тъй разтърсени и разклатени, че нямахме сили за нищо.
Мистър Пеготи и Хам ни чакаха на старото място. Посрещнаха ни много сърдечно и се ръкуваха с мистър Баркис, който с килната назад шапка и със срамежлива усмивка на лице имаше твърде смутен вид. Всеки взе по един от Пеготините сандъци и тогава мистър Баркис тържествено ми направи знак с пръста си да го последвам под един навес.
— Вижте какво — изръмжа той, — всичко беше наред.
Аз го погледнах право в лицето и отвърнах дълбокомислено:
— Аха!
— Работата, изглежда, не е спряла дотам — каза мистър Баркис, като ми кимна доверително. — Всичко е наред.
Отново казах:
— Аха!
— Спомняте си кой беше съгласен, нали? — каза моят приятел. — Баркис и само Баркис.
Кимнах в знак на съгласие.
— Всичко е наред — каза мистър Баркис, като се ръкува. — Аз съм ваш приятел. В началото вие постъпихте добре. Всичко е наред.
В желанието си да се изрази особено ясно мистър Баркис бе толкова тайнствен, че ако Пеготи не ме беше извикала, можех цял час да стоя и да гледам лицето му и сигурно щях да науча толкова, колкото от лицето на някой спрял часовник. Докато вървяхме, тя ме запита какво ми е казал мистър Баркис.
— Каза ми, че всичко е наред — отвърнах й аз.
— Какво нахалство! — провикна се тя. — Но няма значение! Дейви, миличък, какво би казал, ако реша да се омъжа?
— Надявам се, Пеготи, че и тогава ще ме обичаш също тъй, както и сега, нали? — отвърнах аз след кратък размисъл.
За голямо учудване на минувачите, както и на роднините й пред нас добрата женица се спря на пътя и ме прегърна, уверявайки ме в неизменната си любов към мен.
— Какво би казал за това, миличък? — запита ме тя, когато престана да ме целува и отново завървяхме.
— Какво бих казал, ако се омъжиш за мистър Баркис ли, Пеготи?