Първата вечер след пристигането ни мистър Баркис се появи с крайно смутен вид и с вързоп портокали, свързани в една кърпа. Тъй като не спомена нищо за това свое притежание, предположихме, че на тръгване той случайно го бе забравил у нас. Но когато Хам изтича след него да му го даде, гои му казал, че вързопът е предназначен за Пеготи. След тази случка той се появяваше всяка вечер, в един и същи час, и винаги носеше някакъв вързоп, за който не споменаваше нищо и който редовно оставяше зад вратата. Тези негови прояви на внимание биваха най-чудновати. Между тях си спомням, че имаше свински крачка, един огромен игленик, около половин бушел ябълки, чифт коралови обици, връзка испански лук, една кутия домино, канарче в кафез, както и един пушен свински бут.
Както си спомням, ухажването на мистър Баркис имаше твърде особен характер. Той много рядко продумваше нещо, само седеше край огъня в същото положение, в което седеше в каруцата си, и гледаше вторачено Пеготи, която седеше срещу него. Една вечер, вдъхновен от любовта си, както предполагам, той грабна парчето восък, което тя пазеше за конеца си, сложи го в джоба на жилетката си и го отнесе със себе си. След тази случка най-голямото му удоволствие беше да го изважда, когато Пеготи се нуждаеше от него, и да го прибира отново, като го залепяше за хастара на джоба си и то седеше там в полуразтопено състояние. Изглежда, че посещенията му доставяха голямо удоволствие и той съвсем не се чувствуваше длъжен да приказва. Предполагам, че е мълчал дори и когато водеше Пеготи на разходка по дюните и вероятно само се е задоволявал от време на време да я пита дали се чувствува добре. Спомням си, че понякога, след като той си отидеше, Пеготи завираше лице в престилката си и се смееше в продължение на половин час. Изобщо повече или по-малко всички се забавлявахме с това освен нещастната мисис Гъмидж, която, изглежда, са ухажвали по подобен начин, тъй като всичко това непрестанно й напомняше за стария.
Най-после, когато срокът на посещението ми бе почти изтекъл, заговори се, че Пеготи и мистър Баркис ще отидат някъде на разходка за цял ден, а Емилия и аз ще ги придружим. Нощта преди този ден не можах да спя от радост при мисълта, че ще прекарам един цял ден с малката Емилия. На сутринта станахме рано и докато още закусвахме, в далечината се появи мистър Баркис. Той караше един файтон към мястото, където беше обектът на любовта му.
Както винаги, и този път Пеготи бе облечена в спретнатите си жалейни дрехи, обаче мистър Баркис блестеше с новия си син сюртук, за чието ушиване шивачът никак не се беше поскъпил, тъй като ръкавите му бяха толкова дълги, че през студените дни можеха да му служат за ръкавици, а яката му беше толкова висока, че непрестанно буташе косата му нагоре. Лъскавите му копчета също така бяха поразително големи. Облеклото му се допълваше от кадифена жилетка и панталони с жълтокафяв цвят. В този си вид мистър Баркис ми изглеждаше като образец на благопристойност.
Когато всички се суетяхме около файтона, видях, че мистър Пеготи държи една стара обувка, която щяха да хвърлят подир нас за късмет. За тази цел той я подаде на мисис Гъмидж.
— Не. Даниъл. По-добре ще бъде някой друг да стори това — каза мисис Гъмидж. — Аз съм едно самотно и клето създание и всичко, което ми напомня, че има хора, които не са нещастни и самотни, ме кара да ставам опака.
— Хайде, старо! — провикна се мистър Пеготи. — Вземи обувката и я захвърли.
— Не, Даниъл — отвърна мисис Гъмидж, като хленчеше и поклащаше глава. — Ако чувствувах по-малко, бих вършила повече работа. Ти не чувствуваш нещата така силно като мен, Даниъл. На тебе не ти върви наопаки; по-добре ще е ти да го направиш.
Но Пеготи, която дотогава тичаше от човек до човек, като целуваше забързано всичко подред, седна в колата (а малката Емилия и аз седяхме на две малки столчета един до друг) и извика, че само мисис Гъмидж трябва да стори това. Мисис Гъмидж го направи, но трябва със съжаление да кажа, че тя придаде печален характер на това тържество, тъй като изведнъж избухна в плач и падайки нажалена в ръцете на Хам, заяви, че е бреме за всички и най-добре ще бъде веднага да я заведат в дома за бедняци. Реших, че това е твърде разумна мисъл, от която Хам би трябвало да се възползва.