Той й хвърли един поглед, полууспокоителен-полуодобрителен, и продължи:
— Предполагам, ти знаеш, Дейвид, че не съм богат човек. Най-малкото сега трябва да го узнаеш. Досега си получил значително образование. А образованието струва скъпо. Но дори и да не бе така, дори и да можех да те поддържам в училище, аз съм на мнение, че за теб то няма да е никак полезно. Това, от което се нуждаеш, е да се бориш с живота. И колкото по-скоро започнеш тази борба, толкова по-добре.
Спомням си, че тогава си помислих: та нима вече не съм я започнал?
— Чувал си да говорим за търговската къща, нали?
— За търговската къща ли, господине? — повторих.
— Да, за винарската търговска къща на Мърдстоун и Гринби — поясни той.
Предполагам, че погледът ми е издавал известно недоумение, тъй като продължи бързо:
— Чул си да приказваме за склада или за търговската къща, или за кантората, или изобщо да нещо подобно, нали?
— Да, струва ми се, че съм чувал, господине — отвърнах, като си спомних онова, което смътно знаех за работата му и за източника на средствата му. — Чувал съм, но не си спомням кога.
— Няма значение — отвърна той. — Тази търговска къща се ръководи от мистър Куиниън.
Погледнах раболепно към прозореца, където беше застанал мистър Куиниън.
— Мистър Куиниън твърди, че тъй като там работят и други момчета, няма причина защо и ти да не работиш при тях.
— Понеже няма други възможности, Мърдстоун — каза мистър Куиниън, като се полуизвърна към него.
Мистър Мърдстоун направи нетърпеливо и дори ядосано движение и продължи, като не обърна внимание на думите му:
— Условията, които ти се предлагат, са, че ще изкарваш достатъчно пари за прехраната си и за дребни разноски. Квартирата ти, за която вече съм наредил, ще заплащам аз. Също така и прането ти.
— Което ще минава на моя сметка — прибави сестра му.
— Ще се грижат и за дрехите ти — продължи мистър Мърдстоун, — тъй като още не можеш да вършиш това самичък. Така че, Дейвид, сега ще отидеш в Лондон с мистър Куиниън и ще започнеш самостоятелен живот.
— Накъсо казано, сторили сме необходимото за теб, а ти трябва да изпълниш дълга си — прибави сестра му.
Макар и да бях уверен, че правят всичко това само за да се отърват от мене, не си спомням добре дали предложението им ме зарадва, или ме изплаши. Бях толкова развълнуван, че в душата ми се бореха и радост, и страх, без да изпитвам ясно нито едното, нито другото. Нямах дори време да размисля, тъй като мистър Куиниън щеше да тръгне на другия ден.
И сега тогавашният ми образ се изправя пред очите ми. Виждам се с малката износена бяла шапка, със завит около нея черен креп, в знак на траур за майка ми, с черен жакет и твърди кадифени панталони, които мис Мърдстоун считаше за най-добрия щит в битката с живота, която започвах. Виждах се така облечен, с всичките ми притежания в един малък сандък пред мен, седнал в пощенската кола, която щеше да закара мистър Куиниън до лондонския дилижанс в Ярмут! Бях едно наистина самотно, клето дете, както би се изразила мисис Гъмидж.
XI ГЛАВА
ЗАПОЧВАМ САМОСТОЯТЕЛЕН ЖИВОТ И ТОЙ НЕ МИ СЕ НРАВИ
Сега познавам света достатъчно добре, така че съм почти изгубил способността да се учудвам на каквото и да било, но дори и в настоящия момент се удивлявам на лекотата, с която ме изоставиха още толкова малък. Бях дете с големи способности, много наблюдателно, схватливо, усърдно, деликатно, лесно уязвимо от телесни и душевни несгоди, и все пак никой не помисли за мен. Това и досега ми е чудно. Но така беше. И на десетгодишна възраст станах един от малолетните работници на фирмата Мърдстоун и Гринби.
Складовете на Мърдстоун и Гринби бяха край реката, в квартала Блекфрайърз. Сега модерни конструкции са променили това място, но тогава те се помещаваха в последната постройка в дъното на тясна уличка, слизаща стръмно към реката, и завършваше с няколко стълбички, откъдето хората се качваха на корабите. Къщата беше стара и своеобразна, със свой собствен кей. При прилив водата я заливаше, при отлив се изпълваше с кал, а плъховете сновяха навсякъде из нея. И сега виждам обкованите й с дърво стаи, обезцветени от мръсотията и пушека на стотици години, както и прогнилите подове и стълбища. И сега чувам шумоленето, топуркането на старите сиви плъхове из складовете долу, а нечистотата и разрухата на цялото помещение ми са така ясни в съзнанието, сякаш още живея сред тях. Всичко това е все още пред очите ми, също както беше и в онзи лош час, когато отидох там за първи път, хванал с разтрепераната си ръка мистър Куиниън.
Гринби и Мърдстоун търгуваха с най-разнообразни хора, обаче най-главната им работа беше да снабдяват с вино и други напитки няколко кораби за далечно плаване. Сега вече съм забравил закъде отиваха тези кораби, но струва ми се, че между тях имаше някои, които стигаха до Индия и Антилските острови. Знаех, че една от особеностите на тази търговия бяха голямо количество празни бутилки и че неколцина мъже и момчета бяха наети да ги оглеждат срещу светлината, да изхвърлят негодните, да ги чистят и мият. Когато празните бутилки се свършваха, трябваше да се лепят етикети на пълните, да им се слагат тапи, да се удрят печати на тапите, а готовите вече бутилки да се нареждат в сандъци. Всичко това бе моя работа и аз бях едно от наетите за тази цел момчета.