Даваха ни около половин час за чая. Когато имах достатъчно пари, си поръчвах някъде чаша кафе и филия хляб с масло. А когато нямах, зяпах по витрините на колбасниците на Флийт Стрийт или отивах чак до Ковънт Гардън Маркет, където впервах поглед в ананасите. Обичах да бродя из Аделфи, тъй като мрачните сводове му придаваха някаква тайнственост. Спомням си, че една вечер се промъкнах под един от тези сводове, където имаше една кръчмичка до самата река. Пред нея имаше едно открито място и там се веселяха неколцина въглищари. Седнах на една скамейка да ги погледам. Какво ли са си помислили за мен!
Бях толкова дребен и с такъв детински вид, че често пъти, когато влизах в някоя кръчма да си поръчам чаша бира, за да разквася сухия си обяд, келнерът се боеше да ми я даде. Спомням си, че в една топла вечер влязох в една кръчма, отправих се към тезгяха и казах на съдържателя:
— Колко струва най-хубавото ви пиво? Искам една чаша от най-хубавото ви пиво. — Беше някакъв специален случай, в чест на който исках да се почерпя. Не си спомням точно какъв, но струва ми се, че беше рожденият ми ден.
— Два пенса и половина е цената на „най-прекрасното пиво“ — каза съдържателят.
— Тогава налейте ми, моля, една чаша от „най-прекрасното пиво“ и нека да има доста пяна отгоре — казах аз, като извадих парите си.
Съдържателят ме изгледа иззад тезгяха от глава до пети, като се усмихваше особено, и вместо да ми наточи от бирата, надзърна през паравана и каза нещо на жена си. Тя подаде глава, приближи се с ръкоделие в ръка и двамата заедно ме заоглеждаха. И сега виждам как бяхме застанали и тримата. Съдържателят по жилетка, облегнал се на тезгяха, а жена му наднича през малката вратичка. Докато аз, малко смутен, гледам от другата страна на тезгяха. Те ми зададоха доста въпроси относно името ми, възрастта ми, къде живея, какво работя и как съм попаднал тук. За да не въвличам никого в разказа си, измислих подходящи отговори на всичките им въпроси. Поднесоха ми чашата бира, макар и, както ми се стори, тя да не беше от „най-прекрасното пиво“, след което жената на съдържателя отвори вратичката на тезгяха, наведе се, върна ми парите, като ме целуна полувъзторжено-полусъжалително, обаче топло и майчински.
Дори и несъзнателно, не преувеличавам оскъдността на средствата си, нито пък мъчнотиите, всред които бях принуден да живея по онова време. Всеки шилинг, който получавах от мистър Куиниън, харчех за обед или закуска. Бях опърпано дете и работех от сутрин до вечер всред прости мъже и момчета. Скитах се из улиците недохранен и ако не бе божията милост, липсата на всякакви грижи и надзор можеше да ме направи истински малък разбойник и уличник.
И все пак положението, което заемах във фирмата „Мърдстоун и Гринби“, бе малко по-особено от това на другите служещи. Мистър Куиниън, нехаен и твърде зает човек, вършеше всичко, което беше по силите му, за да се отнася с мен малко по-иначе, отколкото с другите, въпреки ненормалните условия, всред които живеех. От друга страна, и самият аз не казах на никого от момчетата или мъжете как съм попаднал между тях, нито пък изразих някакво съжаление, че се намирам там. Никой освен самият аз не знаеше колко остри бяха скритите ми страдания. Нямам думи да изразя мъката си. Обаче аз се свивах и себе си и вършех работата си. Разбрах още от самото начало, че ако не работя така добре, както другите, нямаше да мога да се спася от презрението и хулите им. Скоро станах толкова сръчен и бърз, колкото и другите момчета. Макар и да бях близък с тях, обноските ми бяха достатъчно различни от техните, за да има помежду ни известно разстояние. Те, както и по-възрастните работници, ме наричаха „малкият благородник“ и „младежът от Съфък“. Един от мъжете, наречен Грегори, надзирател на опаковачите, както и друг един, на име Тип, се обръщаха към мен със собственото ми име, но това се случваше най-вече когато правех усилие да ги забавлявам през време на работа, като им разправях нещо из книгите, които бях чел и които бързо изчезваха от паметта ми. Веднъж Разварени картофи се възбунтува, че минавам за по-издигнат от другите, обаче Мик Уокър незабавно му даде да разбере.
Считах за съвсем безнадеждно да се отърва от това съществуване и напълно изоставих тази мисъл. Нито за миг не се примирих с нея и бях крайно нещастен, но понасях всичко с търпение и дори на Пеготи не се оплаквах (макар и често да разменяхме писма), отчасти от любов към нея, отчасти от срам.