Мъчнотиите на мистър Микобър още повече потискаха духа ми. Поради това, че бях самотен и изоставен, аз се привързах твърде много към това семейство. Когато се разхождах, мислите ми се въртяха около дълговете на мистър Микобър и около начините и средствата, чрез които мисис Микобър си мечтаеше да се отърват от затрудненото положение. Най-приятният ми ден беше събота, едно, защото се чувствувах много горд с шестте или седемте си шилинга в джоба, когато минавах край магазините и размишлявах какво може да се купи с тях, и друго, защото се прибирах вкъщи по-рано. Тогава мисис Микобър ми разправяше най-сърцераздирателни неща за мъчнотиите на мистър Микобър. Приятно ми беше и в неделя сутрин, когато си варях в едно канче дажбата кафе или чай, която си носех от вечерта, и сядах да закусвам по-късно от друг път. Никак не беше необикновено за мистър Микобър да ридае бурно в началото на някой от тези съботно-вечерни разговори и да пее весело в края му. Спомням си го да се прибира вечер вкъщи облян в сълзи и да заявява, че не му остава нищо друго, освен да го пратят в затвора, а преди лягане да изчислява колко ще му струва, ако направи сводести прозорци на къщата, „в случай, че нещо изскочи“, както обичаше да се изразява той. Мисис Микобър беше съвсем същата.
Помежду ни се породи особено приятелство, при което аз се чувствувах наравно с тях въпреки огромната разлика във възрастта ни. Предполагам, това се дължеше на положението, в което се намирахме и тримата. Никога не приемах да ям или пия от техните продукти, тъй като знаех какви са отношенията им с хлебаря и касапина, поради което често пъти и за тях нямаше достатъчно. Една вечер мисис Микобър ми се довери напълно.
— Мистър Копърфийлд — каза тя, — вие не сте ми чужд и няма да скрия от вас, че затрудненията на мистър Микобър сега са особено големи.
Стана ми много мъчно, когато чух това, и погледнах зачервените й очи с най-голямо съчувствие.
— Освен едно парче холандско сирене, което не е много подходяща храна за малки деца, в килера няма абсолютно нищо — каза мисис Микобър. — Когато живеех с татко и мама, аз употребявах думата „килер“, затова и сега несъзнателно си служа с нея, обаче това, което искам да кажа, е, че в тази къща няма нищо за ядене.
— Боже мой! — казах аз много загрижен.
Имах два или три шилинга от седмичната си заплата, което ме кара да мисля, че трябва да е било сряда вечер. Извадих ги бързо и разчувствувано помолих мисис Микобър да ги приеме назаем. Тя обаче ме целуна, накара ме да ги сложа обратно в джоба си, като каза, че не може и дума да става за това.
— Не, скъпи ми мистър Копърфийлд — каза тя. — Далеч съм от тази мисъл! Но вие сте твърде умен за годините си и ако желаете, можете да ми направите друга услуга, която с удоволствие ще приема.
Помолих я да ми каже за какво се отнася.
— Ето какво, мистър Копърфийлд — подхвана мисис Микобър. — Самата аз на няколко пъти съм изнасяла от къщи част от сервиза си. Със собствените си ръце съм заложила шест чаени лъжички, две за сол и едни захарни щипци. Но близнаците така ми свързват ръцете, пък и като си спомня за татко и мама, тези сделки ми причиняват истинска болка. Все още има няколко дреболии, с които можем да се разделим. Честолюбието на мистър Микобър никога няма да му позволи той да се заеме с тази работа, а пък Кликет — това беше момичето от сиропиталището, — бидейки проста, ще си позволи да дрънка пред този и онзи, ако човек й се довери. Мистър Копърфийлд, бих ви помолила…
Разбрах какво иска да каже мисис Микобър и й казах, че ще бъда на услугите й. Още същата вечер занесох в заложната къща някои от по-непотребните вещи. Вършех това почти всяка сутрин, преди да отида в предприятието на Мърдстоун и Гринби.
Мистър Микобър имаше няколко книги на една етажерка, която той наричаше библиотеката. Те отидоха първи. Една след друга ги занасях на един продавач на стари книги на Сити Роуд — тази част на улицата, която минаваше край нас, беше изпълнена с подобни дюкяни, както и с магазини за птици — и ги продавах за сумата, която можеха да донесат. Съдържателят на този дюкян, който живееше в една малка къщичка зад него, имаше обичай всяка вечер да се напива, поради което всяка сутрин жена му бурно му се караше. Когато отивах при него рано сутрин, неведнъж го сварвах в неоправеното още легло с драскотина на челото и с подуто око, свидетелствуващи за нощните му буйства (боя се, че в пияно състояние той биваше свадлив). С разтреперана ръка той се мъчеше да намери необходимите монети в някой от джобовете на дрехите си, които лежаха на пода, докато в това време жена му, с дете на ръце и с подпетени обувки, непрестанно му се караше. Понякога той откриваше, че е загубил парите си, и ме помолваше да отида на другата сутрин, обаче жена му винаги имаше пари — сигурно взимаше неговите, когато той биваше пиян — и тайно довършваше сделката на стълбите, докато слизахме заедно надолу.