— Каква работа? — запита дългокракият младеж.
— Да пренесете един сандък — отвърнах аз.
— Какъв сандък? — запита дългокракият младеж.
Казах му, че думата е за моя сандък, който се намира недалеч на същата улица. Искам да ми го пренесе за шест пенса до агенцията на дилижанса за Дувър.
— Идвам — каза дългокракият младеж, като веднага се качи на каручката, която не беше нищо друго освен един голям дървен поднос на колела, и изтопурка напред така бързо, че едва можех да тичам в крак с магарето.
Имаше нещо предизвикателно в този младеж, особено в начина, по който дъвчеше една сламка, докато ми приказваше, което никак не ми се понрави. Но тъй като вече бяхме направили пазарлъка, аз го заведох горе в стаята, която напущах, свалихме сандъка и го поставихме в каручката. Не желаех още там да залепя етикета, за да не би някой от семейството на хазаина ми да разбере какво съм намислил и да ме задържи. Поради това помолих младежа да спре за малко, когато стигне до стената на затвора „Кралската скамейка“, и да ме почака. Едва бях изрекъл това, когато той така бързо подкара колата, сякаш сандъкът ми, каручката, магарето и самият той бяха еднакво пощурели. Когато стигнах на определеното място, едва можех да си поема дъх от тичане и викане подир него.
Тъй като бях много възбуден и запъхтян, аз изтърколих половината си гвинея, когато извадих етикета от джоба си. Сложих я за по-безопасно в устата си и макар че ръцете ми силно трепереха, за най-голяма моя радост успях чудесно да прикрепя етикета. Но точно тогава младежът така силно ме цапна под брадичката, че половината гвинея веднага изхвръкна от устата ми и падна в ръката му.
— Какво! — извика младежът, като ме дръпна за яката и се ухили по най-противен начин. — Значи трябва да те предам на полицията, така ли? Искаш да офейкаш, нали? Хайде в полицията, нехранимайко такъв, хайде!
— Върнете ми парите, моля — казах аз твърде изплашен, — и ме оставете на мира.
— Ела в полицията и там ще докажеш, че са твои — каза младежът.
— Дайте ми парите и сандъка — провикнах се аз, като избухнах в плач.
Младежът продължаваше да вика „хайде в полицията“ и да ме дърпа буйно към магарето, сякаш между животното и полицейския началник имаше нещо общо. Но в последния миг той промени намерението си, скочи в колата; седна върху сандъка ми и като извика, че отива право в полицията, изтопурка напред по-бързо и отпреди.
Аз се завтекох след него, но бях така задъхан, че не можех да викам за помощ, но дори и да можех да сторя това, нямаше да смея да го направя. В разстояние на една миля едва-що не ме прегазиха двадесет пъти. Ту го изгубвах от поглед, ту пак го зървах отдалеч, ту ме удряха с някой файтонджийски камшик, ту ми подвикваха, ту падах в калта, ту се блъсках в нечии ръце, ту се препъвах в някой стълб. Най-после, запъхтян и изплашен, оставих младежа да върви където иска със сандъка и парите ми. Задъхвах се и плачех, обаче не спирах нито за миг, а бързах по пътя към Гринич, за който знаех, че е по посока към Дувър. Запътил се бях да търся убежище при леля си Бетси, като носех в себе си малко повече от това, което имах в онзи час, когато се бях появил на този свят и й бях причинил толкова тревога.
XIII ГЛАВА
ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ РЕШЕНИЕТО МИ
Когато се отказах да преследвам младежа с магарешката каручка, едва ли не възнамерявах да тичам по целия път за Дувър. Скоро обаче съзнах какво правя и спрях на едно място на пътя за Кент. Намирах се на някаква площадка, отпреде ми имаше малко езерце и в средата му се издигаше някаква глупава фигура, надуваща суха раковина. Седнах на един праг, съвсем изморен и изтощен от досегашните усилия, като едва можех да си поема дъх, за да плача за изгубения си сандък и половината гвинея.
До това време вече се бе стъмнило. Докато седях и почивах, часовниците удариха десет. Но за щастие нощта бе лятна и времето бе чудесно. Когато вече бях в състояние да дишам свободно и се бях освободил от задушаващото усещане в гърлото си, станах и отново поех по пътя. Нямах никакво желание да се върна назад. Предполагам, че бих вървял напред дори и ако се бе извила снежна буря.
Цялото ми състояние не надминаваше сумата от едно пени и половина (чудно ми беше как можех да имам и толкова пари в събота вечер!), но това не ми попречи да продължа пътя си. Повлиян от вестникарските хроники, започнах да си представям как след един-два дни ще ме намерят мъртъв под някой плет. Продължавах да се тътря опечален, като напрягах сили да вървя колкото може по-бързо. Минах край един дюкян, на който бе написано, че се купуват дамски и мъжки дрехи и че се дава отлична цена за парцали, кости и кухненски остатъци. Собственикът на този дюкян седеше по риза на прага и пушеше. И тъй като от ниския таван висяха много връхни дрехи и панталони, като се поклащаха насам-натам, а вътре горяха само две малки свещи, си представих, че търговецът е някакъв много отмъстителен човек, който е избесил всичките си врагове и сега седи и се радва. Неотдавнашният ми опит с мистър и мисис Микобър ми подсказа, че тук мога да намеря начин да задържа за малко вълка пред вратата си. Отидох в най-близката странична уличка, свалих си жилетката, сложих я под мишница и се върнах пред дюкяна.