— Моля ви се, господине — казах аз, — бих желал да продам това и да получа справедлива цена.
Мистър Долоби — това поне беше името, което бе написано на фирмата — взе жилетката, постави лулата си на едно колче пред вратата, влезе в дюкяна, последван от мене, разпростря жилетката на тезгяха, заоглежда я, вдигна я срещу светлината и най-сетне каза:
— Кое наричате справедлива цена за тази мъничка жилетка?
— О, вие знаете това най-добре, господине — отвърнах скромно аз.
— Не мога да бъда едновременно купувач и продавач — каза мистър Долоби. — Вие посочете цената.
— Бихте ли ми дали осемнадесет пенса за нея? — загатнах аз след малко колебание.
Мистър Долоби я сгъна и ми я подаде:
— Бих ограбил семейството си — каза той, — ако ви дам дори девет пенса за нея.
Това беше твърде неудобно представяне на въпроса, тъй като по този начин излизаше, че аз, един съвсем чужд човек, исках от мистър Долоби да ограби семейството си заради мене, но тъй като бях твърде притеснен парично, казах, че ако той няма нищо против, ще се съглася да взема девет пенса. Мистър Долоби ми даде сумата не без известно мърморене. Пожелах му лека нощ и си излязох от магазина без жилетка, обаче с девет пенса в джоба. Когато си закопчах жакета, видях, че няма много да почувствувам липсата на жилетката. Дори нещо повече, предрекох си съвсем ясно, че след жилетката щеше да отиде и жакетът ми и че ще трябва да се помъча да стигна в Дувър по риза и панталони, като даже беше съмнително дали и в този си вид щях да отида дотам. Тази мисъл обаче ме занимаваше по-малко, отколкото можеше да се предположи. Освен общото впечатление, че пред мен се простира дълъг път и че младежът с магарешката кола се бе отнесъл жестоко към мен, нямах ясна представа за мъчнотиите, които можеха да ме връхлетят, след като отново поех пътя си с деветте пенса в джоба.
Намислил си бях как да прекарам нощта и се готвех да изпълня плана си. Реших, че ще легна зад стената на старото ми училище, в един ъгъл, където обикновено стоеше купа сено. Представих си, че няма да се чувствувам съвсем самотен, ако близо до мен са момчетата, както и спалнята, в която разправях романи, макар и момчетата да не знаят, че съм там, а спалнята не можеше да ми бъде убежище.
Бях преживял труден ден и бях доста изтощен, когато най-после се изкачих до Блекхийт. Доста се измъчих, докато намеря Салем Хаус, обаче най-после го видях, видях и купата сено в ъгъла. Обиколих край стената, погледнах нагоре към прозорците, видях, че навред е тъмно и тихо, а след това легнах до купата. Никога няма да забравя колко самотен се почувствувах, когато за първи път трябваше да легна на открито, без покрив над главата си!
Сънят ме обхвана също така, както обхващаше и много други скитници, срещу които вратите се заключваха, а кучетата лаеха. Сънувах, че съм в старото си легло в общата спалня и разправям разкази на момчетата. Стреснах се и се намерих седнал, с името на Стиърфорд на устните ми, загледан безпомощно в звездите, които светеха и трепкаха над мен. Когато разбрах къде съм в този среднощен час, обхвана ме някакво чувство, което ме накара да стана и да повървя наоколо, изплашен и аз не зная от какво. Но по-слабото блещукане на звездите и бледата светлина на небето, откъдето се появяваше утрото, ме успокоиха. Очите ми се затвориха и отново си легнах и заспах — макар в съня си да усещах, че ми е студено, — докато топлите слънчеви лъчи и звънецът за ставане в Салем Хаус ме събудиха. Ако можех да се надявам, че Стиърфорд е там и ще излезе, щях да дебна, докато го видя, обаче знаех, че навярно отдавна е напуснал училището. Може би Тредълс беше останал, но и това бе съмнително. Освен това не вярвах много в благоразумието му, нито пък в късмета му, колкото и да разчитах на добродушието му. Така че не можех да му се доверя и да споделя с него грижата си. Пълзешком се отдалечих от стената, докато момчетата на мистър Крийкъл ставаха, и поех дългия прашен път, който знаех, че води за Дувър. Когато бях между тях, едва ли си представях, че ще дойде време, когато ще се тътря по него като скитник, какъвто бях сега.