Колко различно бе това неделно утро от неделните утрини в Ярмут. Докато крачех напред, чух черковните камбани и срещнах хора, които отиваха на черква. Минах и край една-две черкви, изпълнени вече с енориашите. В летния въздух се носеха звуците на химни, а клисарят седеше в сянката на терасата или стоеше изправен под тисовото дърво, с ръка на чело, като ме гледаше учудено. Мир и покой витаеха над всичко освен над мен в онова неделно утро. Това беше разликата. Бях изцапан, изпрашен, с разчорлена коса и това ме караше да се чувствувам много зле. Ако не бе хубавата картина, която си бях нарисувал във въображението и която изобразяваше как леля ми отстъпва пред свежестта и красотата на майка ми, едва ли щях да имам сили да продължа пътя си повече от един ден. Но този образ винаги вървеше пред мен и аз го следвах.
През този неделен ден извървях тридесет и три километра по гладкото шосе, макар да не ми бе много лесно, тъй като не бях свикнал на подобни усилия. И сега се виждам как на свечеряване минавах по моста край Рочестър, изморен и с изранени крака, като ядях хляба, който си бях купил за вечеря. Бях зърнал една или две къщички с надпис „Стаи за пътници“ и ме бяха изкусили, обаче се страхувах да изхарча малкото пари, които имах, а още повече се боях от заплашителния вид на скитниците, които настигах или срещах из пътя. За покрив щеше да ми служи само небето. Наближих Чатъм. Във вечерната дрезгавина той приличаше на някакъв блян от тебеширени скали с подвижни мостове и безмачтови кораби в една размътена река, с покриви, прилични на Ноевия ковчег. Най-после стигнах до обрасла с трева батарея над тясна уличка, където един часовой се разхождаше напред-назад. Легнах до едно оръдие и се почувствувах щастлив при звука на стъпките на часовоя, макар и той да не знаеше, че се намирам над него, също както и момчетата от Салем Хаус не знаеха, че лежа край оградата им. Спах дълбоко до сутринта.
Събудих се вкочанен и с подути крака, а главата ми бе замаяна от биенето на барабани и маршируването на войници. Те ме заобиколиха от всички страни, докато слизах надолу към дългата тясна улица. Усещах, че ако искам да запазя силите си докрай, този ден трябваше да извървя по-малко път. Реших, че най-важното е да продам жакета си. Съблякох го, за да свикна без него, и като го сложих под мишница, тръгнах да оглеждам различните магазини.
Градчето беше удобно за подобен вид сделки, тъй като и в него имаше безброй дюкяни за употребявани дрехи и собствениците им, седнали на праговете, се оглеждаха за клиенти. В повечето дюкяни между другите дрехи се виждаха и по един-два офицерски мундира с еполети и галони и това ме караше да се свеня да предложа собствената си скромна дреха. Дълго време вървях, без да покажа някому жакета си.
От скромност се заглеждах по-скоро в моряшките дюкяни, както и в магазините, подобни на този на мистър Долоби, отколкото в по-свестните. Най-после на ъгъла на една мръсна уличка видях един дюкян, който ми изглеждаше обещаващ. Уличката завършваше с оградено място, обрасло с коприва, а върху колчетата на оградата висяха няколко ката вехти моряшки дрехи, за които нямаше място в дюкянчето. Те се развяваха между детски колички, ръждясали пушки, мушамени шапки и табли, изпълнени с множество стари ръждясали ключове с най-различна големина, които сякаш можеха да отключат всички врати в света.
Влязох в дюкяна, който беше малък и нисък, а прозорчето, затулено от окачените по него дрехи, по-скоро затъмняваше, отколкото осветяваше помещението. За да се отиде там, трябваше да се слезе по няколко стъпала. Минах по тях с разтуптяно сърце и съвсем не се успокоих, когато един грозен стар човек, чиято долна част на лицето бе покрита със сива брада, изскочи от една мръсна дупка зад дюкянчето и ме сграбчи за косата. Имаше ужасен вид, беше облечен с мръсна фланелена жилетка и миришеше грозно на ракия. Леглото му, покрито с нечист и изпокъсан юрган, беше в дупката, от която бе излязъл. Там имаше друго малко прозорче, от което се виждаше още коприва, както и едно куцо магаре.
— О, какво искаш? — запита ме старият човек, като се ухили свирепо. — О, очите ми и краката ми, какво искаш? О, дробовете ми и жлъчката ми, какво искаш? Гр-рр, гр-рр!
Бях така смаян от тези думи и особено от последното възклицание, което приличаше на някакво грозно щракане в гърлото му, че ми бе невъзможно да отговоря. Старият човек продължаваше да ме държи за косата и отново повтори: